Помръдвам леко и се изкашлям. Трябва да го попитам нещо.
— Маркъс…
Той поглежда изпод кичур кестенява коса.
— Да, Грейс?
Изучавам очите му с надеждата да открия истината.
— Как си?
За негова чест той не се отнася формално към въпроса ми. Сяда, помага ми да се облегна на възглавниците, приглажда косите ми и ми подава чаша вода.
— Мисля, че ще се оправя — отвръща Маркъс.
Има толкова много неща, които бих искала да кажа, за да му вдъхна увереност. Но съм твърде немощна, твърде уморена. Успявам само да кимна.
Урсула влиза в стаята. Целува ме по бузата. Искам да отворя очи и да й благодаря за внимателното отношение към семейство Хартфорд, за това, че ги помни, но не мога. Маркъс се грижи за всичко. Чувам, че приема видеофилма, благодари й, уверява я, че ще се радвам да го гледам и че имам високо мнение за нея. Интересува се как е минала премиерата.
— Беше страхотно — отвръща тя. — Бях нервна както никога, но мина като по мед и масло. Дори се появиха един-два добри отзива.
— Видях ги — рече Маркъс. — Много добри статии в „Гардиан“. „Впечатляващо“, нали така се изразиха, „изтънчено, красиво“! Поздравления.
— Благодаря — казва Урсула. Съзирам нейната срамежлива и доволна усмивка.
— Грейс съжалява, че не успя да дойде.
— Знам. Аз също. Щях да се радвам да присъства. — Гласът й се оживява. — Дори моята собствена баба дойде. Чак от Америка.
— О! — възкликва Маркъс. — Това се казва проява на съпричастност.
— Всъщност е проява на романтизма й — обяснява Урсула. — Именно моята баба провокира интереса ми към тази история. Далечна роднина е на сестрите Хартфорд. Мисля, че е втора братовчедка. Родена е в Англия, по майка й се преселва в Щатите, още като дете, след като баща й умира в Първата световна война.
— Страхотно е, че е успяла да дойде и да види какво е вдъхновила.
— Дори и да исках, нямаше да мога да я спра — засмя се Урсула. — Баба Флорънс никога не е приемала „не“ за отговор.
Урсула се приближава. Усещам я. Вдига снимката от нощното шкафче.
— Не съм я виждала преди. Грейс изглежда толкова красива! Кой е този с нея?
Маркъс се усмихва. Усещам усмивката в гласа му.
— Това е Алфред.
Мълчание.
— Баба ми е твърде екстравагантна — казва той с любов. — Въпреки неодобрението на майка ми тя си намери любовник на сериозната възраст от шейсет и пет. Очевидно го е познавала години преди това. Той я откри.
— Много романтично — въздъхва Урсула.
— Да. Алфред беше страхотен. Не сключиха брак, но бяха заедно почти двайсет години. Грейс обичаше да казва, че някога го е оставила да си иде и за нищо на света няма да повтори грешката си.
— Съвсем в стила на Грейс — чувам Урсула да казва.
— Алфред обичаше да я дразни. Казваше, че е добре, че тя е археолог. Колкото повече остарявал, толкова повече нараствал интересът й към него.
Урсула се усмихва.
— Какво се случи с него?
— Умря в съня си преди девет години. Оттогава Грейс живее тук.
Топъл вятър нахлува през отворения прозорец и милва затворените ми клепачи. Според мен е следобед.
Маркъс е тук. Тук е от известно време. Чувам, че е край мен и скърца с писалката върху хартия, като от време на време въздиша, изправя се, отива до прозореца или в банята, или до вратата.
След известно време идва Рут. Тя е до мен, гали лицето ми и ме целува по челото. Усещам цветното ухание на пудрата й. Сяда.
— Да не пишеш нещо? — пита тя колебливо. Гласът й е напрегнат.
Бъди щедър, Маркъс. Тя се старае.
— Не съм сигурен — отвръща той и млъква. — Обмислям го.
Чувам ги как дишат и си говорят нещо.
— Инспектор Адамс ли?
— Не — отвръща Маркъс бързо. — Нещо по-различно.
— О?
— Грейс ми изпрати няколко записа.
— Не разбирам.
— Писма на запис.
— Не е споделила — тихо рече Рут. — Какво разказва?
— Много неща.
— А… мен споменава ли?
— Понякога. Разказва какво прави всеки ден, но и за миналото. Имала е удивителен живот, нали?
— Така е — отвръща Рут.
— Един цял век, от домашна прислужница до доктор по археология. Бих искал да пиша за нея. — Той млъква. — Нали нямаш нищо против?
— Защо да имам? — пита Рут. — Разбира се, че нямам нищо против.