Най-сетне дългият следобед постепенно премина във вечер. Въздухът навън вече не беше така горещ и сякаш стана по-плътен. Един по един китайските фенери бяха запалени и изгряха в чернени, зелени и жълти сияния.
Заварих Хана коленичила върху малкото канапе във Вишневата стая да наблюдава южната морава. Реших, че следи как върви подготовката.
— Време е да се обличате, госпожо.
Тя се сепна. Въздъхна тежко. Целият този ден подскачаше стреснато, като малко коте. Захващаше се ту с едно, ту с друго, но нищо не довършваше.
— Един момент, Грейс. — Тя постоя още известно време така, а последните лъчи на залязващото слънце огряха профила й с огнени багри. — Не бях забелязала колко красива е гледката от тук. Не мислиш ли?
— Така е, госпожо.
— Защо ли не ми е направила впечатление досега?
Отидохме в стаята й се залових да навия косите й, но задачата се оказа трудна. Тя не успяваше да остане неподвижна достатъчно дълго, за да закрепя буклите с фиби, и загубих много време в развиване и повторно навиване.
След като криво-ляво закрепих къдриците, извадих роклята. Копринена и сребриста на цвят, тя бе дълбоко изрязана на гърба и се държеше на кръстосани тънки връзки. Спускаше се два-три сантиметра под коляното.
Докато Хана придърпваше надолу подгъва, отидох да донеса обувките. Подарък бяха от Теди — сребърна коприна с тънки панделки наместо каишки. Донесъл ги беше от Париж.
— Не — възрази Хана. — Не тези. Ще обуя черните.
— Но, госпожо, вие толкова много ги харесвате!
— Черпите са по-удобни — лаконична бе тя и се наведе да опъне чорапите си.
— След като роклята е със същия цвят, не разбирам…
— Казах черните, Грейс. За бога, не ме карай да повтарям.
Поех дълбоко въздух. Върнах сребърните и взех черните.
Хана веднага съжали за резкия тон.
— Много съм нервна и не биваше да си го изкарвам на теб. Много се извинявам, Грейс.
— Няма нищо, госпожо. Естествено е да се вълнувате.
Извадих фибите и къдриците се спуснаха на руси вълни около раменете. Направих път от едната страна, разресах ги и закрепих кичурите с диамантена шнола. Хана се наведе към огледалото, за да закачи перлените обеци. Без да иска, прещипа пръста си с клипса и изруга тихичко.
— Бързате, госпожо — предпазливо отбелязах аз. — С тези обеци трябва да сте по-внимателна.
— Днес съм страшно несръчна — рече тя и ми ги подаде.
Тъкмо слагах около врата й няколко реда перли, когато първата кола с гостите, които се очаквала да пристигнат за вечерта, спря пред входа. Чухме как гумите изхрущяха по чакъла.
— Ето, готова сте.
— Надявам се, Грейс. — Тя се вгледа в отражението си. — Дано не съм пропуснала нещо.
— Не мисля, госпожо.
Тя приглади бързо краищата на веждите си с пръсти. След това премести по-надолу единия ред перли, но го върна обратно и въздъхна шумно.
Прозвуча писък на кларнет.
Хана се сепна и изплашено пое въздух.
— Божичко!
— Трябва да е вълнуващо да видиш как плановете ти най-сетне дават резултат — позволих си да отбележа аз.
Тя рязко изви очи към отражението ми в огледалото и погледите ми се срещнаха. Сякаш се канеше да каже нещо, но се въздържа. Само стисна ярко начервените си устни.
— Имам нещо за теб, Грейс. Подарък.
— Днес нямам рожден ден, госпожо — стъписах се аз.
Тя се усмихна и отвори чекмеджето на тоалетката си. Извърна се към мен, стиснала нещо в шепа. Протегна ръка и го пусна в дланта ми.
— Госпожо — зяпнах аз от вълнение. — Това е вашият медальон!
— Беше. Беше мой. Сега вече е твой.
Неочакваните подаръци винаги ме притесняваха.
Протегнах ръка да го върна.
— Не, госпожо, моля ви, недейте. Благодаря, но недейте.
Тя категорично бутна обратно дланта ми.
— Настоявам, Грейс. В знак на благодарност за всичко, което направи за мен.
Дали в този миг не трябваше да усетя първия знак за надвисналата опасност?
— Върша си работата, госпожо — побързах да я уверя аз.
— Вземи го, Грейс. Моля те.
Преди да успея да повторя възраженията си, долових нечие присъствие на прага на стаята. Теди — висок и елегантен с тъмния си костюм, бе дошъл да я вземе. По пригладената с брилянтин коса личаха следите на гребена, а челото му нервно потрепваше.