Роби извърна лице към езерото и отсрещния бряг. Забелязах метален блясък в далечината. Разбрах, че е мотоциклет, спрял там, където далечните ливади стигат до езерото.
— Знам какво става — рече Емелин. — Помагаш на Хана за играта.
— Ем… — излезе напред Хана и попадна в осветено от луната петно.
— Хайде да се връщаме при къщата и да намерим стая за Роби. Ще оставим там куфара му.
— Той няма да ходи в къщата — рече Хана.
— Че защо? Тук ли ще стои цяла нощ? — засмя се звънко Емелин. — Юни е наистина, но е хладно, мили мои.
Хана хвърли поглед към Роби и нещо неизказано премина между тях.
Емелин го забеляза и в този миг видях как радостта на лицето й първо застина, после върху него се изписа обърканост, а тази ужасна обърканост се превърна в осъзнаване. Месеците в Лондон. Ранните пристигания на Роби на номер седемнайсет, начинът, по който е била използвана.
— Няма игра, нали? — попита тихо тя.
— Не.
— А писмото?
— Беше грешка — отбеляза Хана.
— Защо изобщо го написа?
— Не исках да се губиш в догадки. Къде и защо съм отишла. — Тя обърна глава към Роби, той кимна и тя допълни: — Къде сме отишли ние.
Емелин мълчеше.
— Хайде — нервно подкани Роби Хана, като взе куфара и тръгна към езерото. — Закъсняваме.
— Моля те, разбери ме, Ем — рече Хана. — Ти сама каза, помниш ли, че всяка ще остави другата да има живота, който иска. — Тя се поколеба. Роби й даваше знак да побърза. Хана заотстъпва. — Сега не мога да ти обясня, защото нямам време, но ще ти пиша, за да ти съобщя къде сме. Ще идваш при нас. — Тя се обърна да последва Роби, който вече крачеше по мъгливия край на езерото.
Емелин стоеше с ръце, пъхнати в джобовете на сакото. Олюля се леко и потръпна.
И тогава…
— Не — промълви тя толкова тихо, че дори аз едва я чух. — Не. — Накрая извика: — Спрете!
Хана се извърна, но Роби я дърпаше за ръката, за да остане при него. Тя му каза нещо и тръгна обратно.
— Няма да те пусна — продължи Емелин.
Хана беше съвсем близо и каза тихо и категорично:
— Трябва.
Ръката на Емелин се плъзна джоба на сакото. Преглътна и повтори.
— Няма!
Извади ръката си и в нея проблесна нещо метално. Пистолетът.
Хана зяпна.
Роби се затича към Хана.
Кръвта туптеше в главата ми.
— Няма да ти позволя да го отведеш — промълви Емелин, ръката с оръжието трепереше.
Гърдите на Хана се повдигаха и спускаха бързо. Беше ужасно бледа.
— Не ставай глупава, прибери го.
— Не съм глупава.
— Прибери го.
— Не.
— Няма да го използваш.
— Напротив.
— Кого от нас ще застреляш?
Роби бе стигнал до Хана и Емелин местеше поглед от единия към другия, а устните й трепереха.
— Няма да застреляш никого от нас — повтори Хана. — Нали?
— Не. — Лицето на Емелин се изкриви и тя заплака.
— Тогава престани да се целиш.
— Не.
В този миг, за мой ужас, разтрепераната ръка на Емелин се вдигна и дулото се насочи към собствената й глава.
— Емелин! — извика Хана.
Младата жена вече хълцаше. Разтърсваха я дълбоки ридания.
— Дай ми го — нареди Хана. — Ще говорим. Ще намерим решение.
— Как? — промълви сестра й с натежал от сълзите глас. — Ще ми го върнеш ли? Или и него ще запазиш за себе си? Всичките са за теб. И па, и Дейвид, и Теди.
— Не е така.
— Сега е мой ред — хълцаше Емелин.
Внезапно проехтя гърмеж. Избухна фойерверк. Подскочихме. Червено сияние обля лицата ни. Хиляди огнени късчета се посипаха върху повърхността на езерото.
Роби скри лицето си с длани.
Хана скочи напред, сграбчи пистолета от отпуснатата ръка на Емелин и побягна в обратна посока.
Емелин я последва с размазани по лицето червило и сълзи.
— Дай ми го — викаше тя. — Дай ми го или ще започна да пищя. Не смей да си тръгваш. Ще разкажа на всички. Ще им кажа, че си избягала, и Теди ще те намери и тогава…
Буум! Избухна зелен фойерверк.
— Теди няма да те пусне, ще направи всичко, за да останеш, и ти никога повече няма да видиш Роби, и тогава…
Буум! Сребърни звезди.
Хана вече се катереше по издатина в брега на езерото. Емелин, разплакана, я следваше отблизо. Фойерверките зачестиха.
Музиката на оркестъра отекваше от дърветата, от езерото, от стените на лятната къща.