Кимнах и отново се залових с каничката. Главата ми беше пълна с въпроси, свързани със семейство Хартфорд, на които бях сигурна, че Нанси може да отговори. Въпреки всичко не ми се искаше да питам направо. Знаех, че е в нейна власт, а и някак й идваше отвътре да ме държи настрани от детската стая, разбере ли, че освен удоволствието от добре свършената работа изпитвам и други приятни чувства, когато ме изпраща там.
Също като влюбен, който успява да насити обикновени неща с особено значение, жадувах за всяка информация, свързана с тях. Мислех си също, че в книгите ми, скътани на тавана, се говори за умението на Шерлок Холмс да накара хората да кажат последното, което искат, чрез умело задаване на въпроси. Поех си дълбоко въздух.
— Нанси…
— Кажи.
— Какво представлява синът на лорд Ашбъри?
— Майор Ашбъри ли? — светнаха тъмните й очи. — О, той е изключителен…
— Не — спрях я аз, — чувала съм вече за майор Ашбъри. — И наистина, ден не минаваше в „Ривъртън“, без да чуеш нещо за най-големия син на лорд Ашбъри, последния от дълга поредица наследници на титлата, учили в „Итън“ и „Сандхърст“. Портретът му е закачен до този на баща му (редом до още цял низ от бащи преди тях) над централното стълбище с лице към преддверието. Нарисуван е с вирната глава, окичен с лъскави медали, а сините му очи са с цвят на лед — всички го смятат за гордостта на „Ривъртън“. Герой от войната с бурите, следващият лорд Ашбъри.
Питах за Фредерик — човека, когото децата в детската стая наричаха татко или „па“ и към когото личеше, че изпитват не само обич, но и уважение. Вторият син на лорд Ашбъри, чието име обикновено караше гостите на лейди Вайълет да кимат с умиление, а лордът промърморваше нещо в чашката си с херес.
Нанси понечи да каже нещо, но очевидно се отказа и затвори уста. Заприлича на риба, понесена от бурята към брега.
— Който не задава въпроси, не го лъжат — рече тя най-сетне, докато оглеждаше на светлината вазата, която лъскаше допреди малко.
Приключих с каничката и взех един поднос. С Нанси винаги ставаше така. Беше посвоему непредвидима: в някои случаи съвсем неочаквано ти доверяваше нещо, а в други ставаше абсурдно потайна.
Не бяха минали и пет минути, когато без всякакъв повод подхвана:
— Предполагам, някой от лакеите се е разприказвал. Обзалагам се, че е бил Алфред. Какви клюкари са само тези мъже! — Тя се залови да лъска следващия съд и вдигна подозрително поглед към мен. — Майка ти не ти ли е говорила за семейството?
Поклатих отрицателно глава, а Нанси вдигна недоверчиво едната си вежда, сякаш не можеше да повярва, че хората може да си говорят за нещо друго, освен за семейството в „Ривъртън“.
Истината е, че мама категорично отказваше да обсъжда каквото и да било, свързано с голямата къща на хълма. Докато бях по-малка, се опитвах да я питам каква е тази къща. В селото се говореше какво ли не и много ми се искаше и аз да мога да разкажа нещо чуто за този дом. Тя поклащаше само глава и все повтаряше, че любопитството е вредно.
— Господин Фредерик — промълви най-сетне Нанси… — Откъде ли да започна? — Тя се съсредоточи над работата си с тежка въздишка. — Не е лош човек. Различен е от брат си, но не е лош. Истината е, че всички ние от долния етаж го харесваме. Ако се вярва на думите на госпожа Таунсенд, винаги е бил малко нещо калпазанин, готов да разказва измислици, и често със странни хрумвания. Ала с нас, прислугата, винаги е много внимателен.
— Вярно ли е, че бил златотърсач? — Струваше ми се напълно подходящо децата на семейство Хартфорд да имат интересен баща. Моят например бе голямо разочарование. Безлична фигура, изчезнала, преди да се родя, която се материализираше единствено от време на време в разгорещените шушукания на майка ми и нейната сестра.
— Да, за известно време — отвърна Нанси. — Пробвал се е в толкова много поприща, че им загубих сметката. Така и не се е задържал на нито едно, този наш господин Фредерик. Първо бяха плановете за чаена плантация в Цейлон, после за търсене на злато в Канада. Сетне пък реши, че ще направи състояние от издаването на вестници. Сега пък се занимава с автомобили. Бог го обича.
— Да не би да продава автомобили?
— Не, произвежда ги, или поне тези, които работят за него, ги произвеждат. Купи някаква фабрика по пътя за Ипсуич.
— И там ли живее със семейството си? — Все ми се искаше да насоча разговора към децата.
Този път Нанси не се хвана на въдицата. Мислите й течаха в избраната от нея посока.
— С малко късмет може и да успее в това. Един господ знае само. Негово благородие ще има голям късмет, ако синът му върне сумите, които той му даде, за да инвестира.