Отпуснал рамене, Роби притискаше длани към ушите си. Очите му бяха широко отворени, лицето — бяло като платно.
Не го чух в началото, но виждах как устните му се движат. Сочеше Емелин и крещеше нещо на Хана.
Буум! Червени звезди.
Роби политна. Паника бе изкривила лицето му. Продължаваше да вика.
Хана се поколеба, погледна го неуверено. Беше чула какво й казва. Нещо в нея рухна.
Фойерверките спряха, но ситни живи въглени продължаваха да валят.
Тогава и аз го чух.
— Убий я! — викаше той. — Стреляй в нея.
Смръзнах се от ужас.
Емелин спря като вкаменена и запреглъща.
— Хана? — Гласът й прозвуча като на изплашено малко момиченце. — Хана?
— Убий я! — повтори той. — Всичко ще провали! — След това се затича към Хана.
Хана го гледаше стъписано. Не разбираше.
— Убий я! — беше като обезумял.
Ръцете на Хана трепереха.
— Не мога — едва успя да промълви тя.
— Дай тогава на мен. — С бързи стъпки приближаваше към нея. — Аз ще го направя.
С положителност щеше да го стори. На лицето му бяха изписани отчаяние и решителност.
Емелин се сепна. Осъзна за какво става дума. Затича се към Хана.
— Не мога — простена Хана.
Роби посегна към оръжието, но Хана отстъпи навреме, падна възнак, светкавично се извърна и се покатери нагоре по насипа.
— Направи го! — настояваше той. — Иначе аз ще го направя.
Хана стигна най-горната част на ниското възвишение. Роби и Емелин бяха съвсем близо. Нямаше къде повече да избяга. Погледна между тях.
Времето застина.
Напрежението достигна своя връх. Като ластик, опънат до краен предел.
Затаих дъх, но нищо не се случваше.
Миг след това невидимата еластична връзка се отпусна. Двата края се срещнаха — мощен сблъсък на преданост, кръв и разруха.
Хана насочи дулото и натисна спусъка.
Последиците. Винаги има последици. Хората забравят това. Кръв. Много кръв. По роклите, по лицата и по косите им дори.
Пистолетът тупна на земята, отскочи от камъка наблизо и остана неподвижен.
Хана се олюляваше върху насипа.
Тялото на Роби лежеше долу под нея. На мястото на главата му сега имаше само каша — кости, мозък и кръв.
Не можех да се помръдна. Кръвта биеше в ушите ми, разтърсваха ме ту студени, ту горещи тръпки. Стомахът ми се сви на топка и усетих желание да повърна.
Емелин стоеше като вцепенена със здраво стиснати очи. Вече не плачеше. Чуваше се само някакъв особен звук, който никога няма да забравя. При всяко вдишване тя буквално грачеше, въздухът засядаше в гърлото й.
Загубих представа за времето. Неочаквано чух зад гърба си гласове. Смях.
— Съвсем близо е — довя вятърът нечии указания. — Почакайте да видите, лорд Гифорд, стълбите не са довършени заради доставките на проклетите французи, но останалото, вярвам ще се съгласите, е доста внушително.
Избърсах устата си и напускайки скривалището си, хукнах към езерото.
— Теди идва насам — казах аз, без да се обръщам към някоя от двете конкретно. Естествено, бях в шок. И трите бяхме в шок. — Теди идва! — повторих аз.
— Закъсня, Грейс — промълви Хана. — Много закъсня — и трескаво започна да бърше лицето, врата и косите си.
— Теди идва, госпожо — треперех аз.
Емелин най-сетне отвори очи. Истинска светкавица на сребристосиньо, осветена от луната. Тя потрепери, изправи се и посочи с пръст куфара на Хана.
— Занеси го в къщата — с дрезгав глас рече тя. — Мини по заобиколния път.
Стоях нерешително.
— Тичай.
Кимнах, грабнах багажа и се спуснах към гората. Мислите ми бяха объркани. Спрях и се обърнах едва когато се скрих в сенките на дърветата. Зъбите ми тракаха.
Теди и лорд Гифорд бяха вече в края на пътеката и излизаха на брега на езерото.
— Всемогъщи боже! — възкликна Теди и спря изведнъж. — Какво става…
— Теди, скъпи — обади се Емелин. — Добре че си тук. — Тя рязко се извърна с лице към него и добави с равен глас: — Господин Хънтър току-що се застреля.
Писмото
„Тази вечер умирам и животът ми започва отначало.
Казвам го на теб и на никой друг. От много време си с мен в това приключение, затова искам да ти кажа, че в следващите дни, докато претърсват езерото за тялото ми, което няма да открият, аз ще съм в безопасност.