— Защо? — попитах аз. — Какво е правил?
Нанси хвърли поглед към кухнята, за да се увери, че Кати е на достатъчно разстояние от нас, за да чуе. В помещенията за прислуга на „Ривъртън“ съществува определен ред, който с течение на времето се усъвършенстваше. Аз бях на възможно най-ниското стъпало и обект на непрестанни наставления за това къде е истинското ми място, но Кати бе наета за най-нискоквалифицираната работа и следователно се смяташе за недостойна, за каквото и да е внимание. Ще ми се да можех да заявя, че тази неоснователна несправедливост поне ме дразнеше или ми правеше впечатление по онова време. Ако сега заявя, че е било така, ще накича своята, твърде млада тогава, персона със съчувствие, което не притежавах. Напротив, наслаждавах се на дребната си привилегия да съм в по-горна категория на прислугата — бог ми е свидетел, твърде много бяха онези в йерархията над мен.
— В младите си години господин Фредерик създавал доста неприятности на родителите си. Бил такова шило, че баща му, лорд Ашбъри, го записал в „Радли“, за да не петни името на брат си в „Итън“. Не го изпратил и в „Сандхърст“, когато навършил необходимата възраст за постъпване в армията.
Постарах се да смеля информацията, преди Нанси да продължи.
— И напълно разбираемо, естествено, след като майор Джонатан имал толкова обещаваща кариера. Малко е нужно, за да се съсипе едно добро име. Така че не си е струвало да рискува. — Тя спря с разтриването и протегна ръка към следващата голяма чиния. — Все едно, всичко е добре, когато свършва добре. Той има своите коли и трите си чудесни деца. Сама ще се увериш, когато дойде време за пиесата.
— Майор Джонатан и децата му ще участват ли заедно с децата на господин Фредерик?
Лицето на Нанси помръкна и тя снижи глас:
— Какви ги говориш, момиче?
Въздухът около нас потрепери от напрежение. Бях казала нещо неподходящо. Погледът на Нанси направо ме изпепели и побързах да отклоня очи. Подносът в ръцете ми вече грееше така, че можех да видя отражението си в него. Лицето ми пламтеше от смущение.
— Майорът няма деца — процеди Нанси. — Вече. — Тя дръпна кърпата от ръцете ми и при това рязко движение дългите й пръсти докоснаха върховете на моите.
— Виж как ме залиса с твоите приказки и работата ми изостана!
Нанси очакваше да знам какво се е случило с децата на майора и нямаше как да я убедя, че това не е вярно.
Често се случваха такива неща в „Ривъртън“. Заради това, че мама бе работила в къщата преди толкова много години, дори преди да се родя, останалите слуги смятаха, че няма как да не съм наясно със семейната история. В мое лице, предполагам, те виждаха нейно продължение и по пътя на необяснима осмоза аз трябваше да познавам и информацията, която тя имаше от онова време. Не само за „Ривъртън“, но и за цялото семейство Хартфорд. Нанси например виждаше и в най-малката проява на незнание от моя страна лична обида. Трябваше да знам, че господарката настоява за топлата си бутилка, независимо от сезона, че предпочита да се храни в сумрак през лятото, че пие сутрешния си чай в сервиза от порцелан „Лимож“… Тъпа ли съм, или какво? Може би съм нахална, което е далеч по-осъдително?
Следващите няколко седмици избягвах Нанси, доколкото това беше възможно, при условие че живеехме и работехме заедно. Вечер, докато тя се приготвяше за сън, лежах с лице към стената и се правех, че спя. Какво облекчение бе, когато духваше свещта и образът на умиращия елен изчезваше в мрака. Денем, когато се разминавахме, тя вирваше презрително брадичка, а аз насочвах цялото си внимание към пода пред мен.
Слава богу, всички бяхме достатъчно заети с подготовката по пристигането на гостите на лорд Ашбъри. Стаите за гости в източното крило трябваше да се прегледат и проветрят, да се свалят покривките от мебелите и да се излъскат дървените части. Да се извади от сандъците на тавана, да се провери за дупки и да се изпере най-хубавото ленено спално бельо. Беше настъпил сезонът на дъждовете и не можехме да използваме въжетата зад къщата, ето защо Нанси нареди да простирам чаршафите на сушилките в специално помещение на тавана.