Така успях да науча за Играта много повече. Тъй като не спираше да вали, а госпожица Принс бе твърдо решена да им предаде всичко най-добро от стиховете на Тенисън, децата на семейство Хартфорд започнаха да търсят скривалище все по-навътре в дебрите на къщата. Сушилнята, през която минаваше и коминът, се оказа най-отдалеченото от класната им стая убежище, мястото, където престояваха с часове.
Никога не ги видях да я играят. Правило номер едно: Играта е тайна. Но ги слушах и един или два пъти, когато не можех да удържа любопитството си, надникнах в кутията. И ето какво научих.
Играта беше стара. Играеха я от години. Не, думата не е „играя“. Те „живееха“ играта от години. Тя беше нещо, което излизаше извън съдържанието на тази дума — сложна измислица, един алтернативен свят, в който бягаха.
Нямаше костюми, мечове, пера по шапките. Нищо, което би я определило като игра. Точно в това бе идеята. Тя беше тайна. Единственият предмет бе кутията. Черна лакирана кутия, донесена от някой от прадедите им от Китай — придобивка от изследователска или пиратска експедиция. Имаше размерите на квадратна кутия за шапки — нито твърде голяма, нито твърде малка. Върху капака се виждаше изработен от полускъпоценни камъни пейзаж — река с мост над нея. На единия бряг се издигаше малък храм и плачеща върба, надвесила клони над водата. Върху моста стояха три фигури, а над тях бе разперила криле самотна птица.
Децата пазеха ревностно кутията и поставяха вътре всичко, свързано с Играта. Макар тя да включваше много тичане, криене и боричкане, истинското удоволствие бе в съвсем друго. Правило номер едно: всички пътешествия, приключения, разследвания и наблюдения трябва да бъдат записани. Често ги виждах да се втурват с пламнали от вълнение лица, за да запишат подробностите от току-що преживяно приключение: карти и диаграми, шифър или рисунка, игра или книга.
Книгите им бяха миниатюрни, със скрепени с конец страници, изписани със съвсем ситни букви, които могат да се прочетат само ако ги приближиш до очите си. Имаха си и заглавия: „Бягство от Кашчей Безсмъртни“, „Среща с Балам и неговата мечка“, „Пътешествие до земите на белите робовладелци“. Някои бяха написани с шифър и не ги разбирах, макар че, ако имах време да се поровя, сигурно щях да намеря кода някъде в кутията.
Играта не беше сложна. Измислена бе от Хана и Дейвид и като по-големи в групата те бяха и основните инициатори и автори на приключенията. Те решаваха кое място е готово за проучване. Бяха съставили и списък с деветима консултанти — твърде разнообразна група от учени викторианци и египетски владетели, а когато обстоятелствата наложеха да бъде включен нов съветник, някой от предишните трябваше да умре или да бъде свален от власт. (Смъртта винаги беше отбелязвана по подобаващо сериозен начин в една от мъничките книги в кутията.)
Освен консултантите всеки от участниците си имаше и роля. Хана беше Нефертити, а Дейвид — Чарлз Дарвин. Емелин, едва четиригодишна при започването на Играта, си бе избрала да е кралица Виктория. По единодушното мнение на Хана и Дейвид — твърде глупав избор, но и обясним, като се има предвид невръстната възраст на сестра им. Във всеки случай особено неподходящ партньор за приключенска история. Въпреки това бе включвана от време на време най-вече като обект на отвличания и за спасяването й се налагаше да се провеждат дръзки операции. Докато двамата по-големи записваха подвизите си, на Емелин се разрешаваше да украсява картите и да запълва фоновете им — светло и тъмносиньо за океана, кафяво, зелено и жълто за сухоземните територии.
От време на време се налагаше Дейвид да отсъства. Ако дъждът спреше за малко, той се измъкваше, за да поиграе на топчета със съседските момчета или да се упражнява на пианото. Хана използваше случая да уреди отношенията си с Емелин. Двете се скриваха сред сушащото се пране на тавана, запасени с добро количество захар на бучки от килера на госпожа Таунсенд, и измисляха какви ли не имена на тайните си езици, за да квалифицират предателя беглец. Колкото и да им се искаше, никога не започваха без него. Беше направо немислимо.
Правило номер три: участниците са само трима. Нито повече, нито по-малко. Три — число така важно не само в изкуството, но и в науката — основни цветове, минимумът брой точки, необходими за определяне на фигура в пространството, броят тонове в музикалния акорд. Три са и върховете на триъгълника — първата геометрична фигура. Неоспорим факт е, че две успоредни линии не могат да заградят пространство. Както и да местиш върховете на триъгълника, колкото и двата от тях да се отдалечават от третия, сборът на ъглите им остава неизменно един и същ. Той остава завършена, реална фигура.