Разбрах правилата на Играта, защото ги прочетох. Бяха изписани с равен детски почерк на пожълтяло вече парче хартия, пъхнато най-отдолу в кутията. Запечатаха се завинаги в паметта ми. Под всяко от тях тримата бяха сложили подписа си — в пълно единодушие, днес, трети април 1908. Дейвид Хартфорд, Хана Хартфорд и накрая, с по-големи букви, се мъдреше само Е. Х. Правилата са сериозна работа за всички деца и Играта изискваше сериозно чувство за отговорност, което възрастните едва ли биха разбрали. Освен, разбира се, ако не са прислужници, защото те са много наясно с тази част от живота.
Иначе бе просто една детска игра, и то не единствената, с която се забавляваха. В крайна сметка те пораснаха и я забравиха, просто я изоставиха. Или поне така си мислеха. Когато се запознах с тях, тя беше във финалния си етап. Историята щеше да се намеси и те щяха да се изправят пред реални приключения; истинските бягства ги чакаха и им се кискаха зад ъгъла.
Беше просто детска игра и въпреки всичко… А онова, което се случи по-късно, със сигурност щеше да ги отмине, ако не беше тази Игра.
В деня на пристигането на гостите получих специално разрешение: в случай че приключа със задълженията си, да наблюдавам тържеството от горния етаж. Вече се смрачаваше, когато се настаних между перилата и притиснах лице между пръчките, тръпнеща от нетърпение да чуя хрущенето на автомобилните гуми върху чакъла пред входа.
Първа се появи лейди Клементайн де Уелтън, приятелка на семейството, отличаваща се с величественост и намусеност, сравними единствено с тези на покойната кралица. Придружаваше я нейната подопечна госпожица, Франсис Докинс (известна просто като Фани) — мършава девойка, чиито родители бяха загинали с „Титаник“, на която, вече на седемнайсет, усилено се търсеше съпруг. Ако се вярваше на Нанси, най-голямото желание на лейди Вайълет било да я сватоса с овдовелия господин Фредерик, но той очевидно никак не бил въодушевен от подобна възможност.
Господин Хамилтън ги посрещна и ги поведе към дневната, където ги очакваха лорд и лейди Ашбърн. Там съобщи имената им с подобаващ апломб. Наблюдавах ги в гръб как изчезнаха в стаята — първа вървеше лейди Клементайн, Фани я следваше по петите — видях дори как господин Хамилтън вдигна подноса с коктейлите, на който тумбестите чаши за бренди се побутваха с тънките чаши за шампанско.
Много скоро господин Хамилтън се върна в преддверието и подръпна маншетите си — движението се бе превърнало в тик. В този момент пристигнаха майорът и съпругата му — дребна пълничка жена с кестенява коса, чието миловидно лице носеше следите на дълбока скръб. Наблюденията ми естествено бяха направени в гръб, но бях сигурна, че е била обект на някаква несправедливост. Нанси може и да не беше готова да разкрие тайната за децата на майора, но младежкото ми въображение, захранено от готическите романи, бе добре развинтено. Освен това нюансите в привличането между мъжа и жената ми бяха непознати и бях убедена, че единствено трагедия може да е причина такъв висок и хубав мъж като майора да е женен за една твърде обикновена жена. Предполагах, че вероятно някога е била мила, но внезапно двамата са били сполетени от злощастие, отнело младостта и хубостта й.
Майорът, който на живо бе още по-строг от изображението на портрета, попита от чиста любезност господин Хамилтън за здравето му, хвърли собственически поглед на преддверието и поведе Джемайма към дневната. Преди да изчезнат зад вратата, забелязах как ръката му е отпусната грижовно на гърба на съпругата му, жест, който в известна степен смекчи суровото впечатление, което този мъж създаваше и който се запечата завинаги в съзнанието ми.
Краката ми вече се бяха схванали от неудобната поза, когато чух отвън да спира автомобилът на господин Фредерик. Мистър Хамилтън хвърли недоволен поглед към часовника и едва тогава отвори входната врата.
Господин Фредерик се оказа по-нисък от очакванията ми — поне не бе толкова висок, колкото брат си, а единственото, което успях да забележа, бяха рамките на очила. Защото дори когато свали шапката си, той не вдигна глава. Прокара само пръсти през косата си, за да я приглади.
Едва когато вратата на дневната бе отворена пред него и господин Хамилтън обяви появяването му, погледът на по-малкия син обиколи помещението — мястото, където бе преминала младостта му — и тогава спря и на парапета, зад който бях аз. Миг преди шумната стая да го погълне, лицето му пребледня, все едно бе видял призрак.