Слугите бяха не по-малко скандализирани. Дори в тъмното усетих как кръвта от лицето на господин Хамилтън се стече надолу. За първи път, откакто го познавах, той не знаеше какво предвижда протоколът за подобна ситуация и задоволи неумолимото си чувство за дълг, като насочи вниманието си към госпожа Таунсенд, която, едва съвзела се от удара, че са се възползвали от скъпоценния й мармалад, се люшна напред и се строполи на колене.
Потърсих с поглед господин Фредерик. Все още на своя стол, той стоеше с изпънат гръб и съдейки по потрепването на раменете, реших, че всеки миг ще изпадне в един от неговите пристъпи на ярост, за които бе намекнала Нанси. На сцената децата стояха като фигури от картонена къщичка за кукли, вперили очи в публиката, която на свой ред не откъсваше очи от тях.
Хана бе еталон за хладнокръвие и на самата невинност. Стори ми се, че за част от секундата очите ни се срещнаха и в нейните проблесна смях. Не се сдържах и се усмихнах в отговор, миг по-късно усетих как Нанси косо ме погледна и ощипа силно ръката ми.
С вече грейнало лице, Хана улови ръцете на Емелин и Дейвид и тримата пристъпиха напред, за да се поклонят. При движението на главите им надолу част от мармалада върху лицето на Емелин се плъзна и падна върху една от лампите — чу се леко цвъртене при докосването му до нажеженото стъкло.
— Точно така стана и с един мой познат с проказа — прозвуча пискливият глас на лейди Клементайн. — Носът му падна в легенчето с пяната за бръснене.
Тук вече Фредерик не издържа. Погледът му срещна този на Хана и той избухна в смях. Никога до този момент не бях чувала толкова искрен и заразителен смях. Един по един останалите в залата се присъединиха, макар лейди Вайълет да не бе сред тях.
Аз също се разсмях от сърце и облекчение, докато в един момент Нанси не изсъска в ухото ми:
— Престани, госпожичке. Трябва да дойдеш с мен да ми помогнеш за вечерята.
Щях да пропусна останалите номера, но бях видяла и чула онова, което исках. Докато напускахме залата и вървяхме по коридора, чувах как ръкоплясканията стихват и представлението продължава. Чувствах се заредена с непозната досега енергия.
Докато занесем блюдата с вечеря, приготвени от госпожа Таунсенд, и подносите с кафе в дневната, докато потупаме за последен път възглавниците на креслото, представлението приключи и гостите един по един започнаха да пристигат по реда на старшинството им в семейството. Първи бяха лейди Вайълет и майор Джонатан, следвани от лорд Ашбъри и лейди Клементайн, Джонатан с Джемайма и Фани. Децата Хартфорд вероятно още бяха на горния етаж.
Започнаха да заемат местата си и Нанси подреди чашите така, че лейди Вайълет да може да налее от топлата течност. Повечето разговаряха на незначителни теми, но лейди Вайълет се наведе към креслото на господин Фредерик и с едва забележима усмивка прошепна:
— Разглезил си децата, Фредерик.
Устните на сина й се свиха. Сигурна бях, че чува критиката й не за първи път.
Насочила поглед към кафето, което наливаше, лейди Вайълет продължи:
— Може лудориите им да ти се струват забавни, но ще дойде ден, когато ще съжаляваш за това, че си бил прекалено толерантен. Оставил си ги да се развиват безконтролно. Особено Хана. Нищо не разваля така миловидността на една млада дама, както проявите на дързък интелект.
Раздала своите наставления, лейди Вайълет изпъна рамене, придаде на лицето си любезно изражение и подаде чашата на лейди Клементайн.
Някак естествено разговорите се насочиха към събитията в Европа и вероятността Великобритания да влезе във войната.
— Ще има война — рече лейди Клементайн делово, докато поемаше предложеното кафе и се наместваше по-удобно в любимото кресло на лейди Вайълет. И без това пискливият й глас се извиси още повече. — А всички ние ще страдаме. Мъже, жени и деца. Немците не са така цивилизовани като нас. Ще съсипят природата ни, ще избият хлапетата ни в леглата, ще заробят добрата английска жена, за да им роди нови малки хуни. Помнете ми думата, рядко греша. Ще бъдем във война преди края на лятото.
— Мисля, че преувеличаваш, Клементайн — обади се лейди Вайълет. — Войната, ако наистина започне, ще бъде нещо трагично, като всяка война.
— Така си е — обади се лорд Ашбъри. — Ще бъдат военни действия на двайсети век — напълно нов вид. Да не говорим, че нито един хун няма да вдигне факел срещу един англичанин.
— Може да не подходящо — намеси се Фани, седнала на ръба на шезлонга си, буклите й се люлееха от вълнение, — но аз лично се надявам войната наистина да започне. — Тя извърна рязко глава към лейди Клементайн: — Естествено, не говоря за грабежите и за убийствата, лельо, нито правя пропаганда. Всичко това не ми харесва. Но обичам да виждам мъжете в униформи — последва бегъл поглед към майор Джонатан и едва тогава Фани насочи отново вниманието си към останалата група. — Получих днес писмо от приятелката ми Марджъри… Помниш Марджъри, нали, лельо Клем?