— Ако завърша „Итън“ и ако отида в „Сандхърст“ — вирна брадичка младежът.
В стаята бе настъпила тишина, в която някой тихо се изкашля. Господин Фредерик почука лъжичката в чашата си. След продължителна пауза той отбеляза:
— Дейвид само ни дразни. Нали, момче? — Ново дълго мълчание. — Е?
Дейвид премигна бавно и забелязах, че долната му челюст леко потрепва.
— Да — въздъхна той най-сетне. — Просто исках да разведря обстановката с този разговор за военните действия. Темата не ми се видя много забавна. Извинявам се, бабо, дядо — кимна той към всеки поотделно. Направи ми впечатление, че Хана стисна пръстите на ръката му.
— Напълно съм съгласна с теб, момчето ми — обади се лейди Вайълет. — Защо да говорим за война, която може и да не започне. Предлагам да опитате от прелестната плодова пита на госпожа Таунсенд. — И тя даде знак на Нанси да обиколи отново гостите с подноса.
Известно време отхапваха от сладкиша в мълчание и докато някой измислеше друга достатъчно интересна за всички тема, в стаята останаха да отекват единствено ударите на корабния часовник на полицата над камината.
— Като оставим настрана бойните действия — обади се първа лейди Клементайн, — истинските убийци във време на война са всъщност болестите. Окопите се превръщат в развъдник на най-различни болести. Ще видите, че и този път така ще стане — мрачно прогнозира тя. — Избухне ли войната, с нея ще дойде и едрата шарка.
— Ако изобщо избухне война.
— А как ще разберем, че е избухнала? — ококори огромни сини очи Емелин. — Някой от правителството ли ще дойде да ни каже?
Поглъщайки наведнъж цяло парче, лорд Ашбъри обясни:
— Един приятел от клуба смята, че всеки момент може да дойде съобщение.
— Чувствам се като дете преди Коледа — закърши пръсти Фани. — Копнея за сутринта на първия ден, за да отворя подаръците.
— Не бих се вълнувал толкова много — рече майорът. — Ако Великобритания влезе във войната, то това ще е след месеци, което значи, че Коледа няма да е далеч.
— И въпреки това — обади се лейди Клементайн, — ще пиша още утре на лорд Гифорд, за да дам инструкции относно погребението си. Предлагам на всички вас също да го направите. Да не стане прекалено късно.
Никога до този момент не бях чувала някой да обсъжда погребението си, най-малко пък да го планира. За майка ми това би било лош знак и щеше да ме накара да хвърля сол през рамото си, за да върна отново добрия късмет на своя страна. Гледах изумена възрастната жена.
Нанси бе споменала при един от редките ни разговори за обичая на тази жена да прави мрачни предсказания — долу сред прислугата се говореше, че се навела над люлката на току-що родената Емелин и напълно сериозно заявила, че толкова красиво бебе едва ли ще живее дълго. И въпреки това бях потресена.
Очевидно обаче членовете на семейство Хартфорд бяха свикнали и не изглеждаха разстроени.
Очите на Хана се ококориха от престорена обида.
— Да не би да се съмнявате, че ще се погрижим за вас по най-добрия възможен начин, лейди Клементайн? — Тя се усмихна сладко и улови пръстите на възрастната жена. — За мен например ще бъде чест да ви изпратя както подобава.
— Всъщност — изпухтя лейди Клементайн, — ако човек не се погрижи сам за организацията, не е ясно в чии ръце ще попадне тя. — Погледна Фани и презрително издиша въздуха през доста широките си ноздри. — А и много държа на подобни събития. Планирам своето погребение от години.
— Наистина ли? — искрено се заинтересува лейди Вайълет.
— О, да! — потвърди лейди Клементайн. — Това е едно от най-важните публични събития в живота на човек и моето погребение ще бъде истинско зрелище.
— Очаквам го с нетърпение — обади се Хана сухо.
— Имаш основание за това. В наши дни не можеш да си позволиш да разочароваш хората с лошо представление. Те отдавна не са така толерантни като едно време и не искат да се пишат за тях критични отзиви.
— Не знаех, че одобрявате писането на подобни отзиви, лейди Клементайн — подхвърли Хана, доловила предупредителния поглед на баща си.