Оказа се, че не е от Маркъс. Писмото беше написано от млада режисьорка, решила да прави филм за миналото. Искаше да прегледам декорите и да си спомня събития и места от отдавна отминали времена. Тя нямаше как да знае, че бях прекарала живота си в опит да ги забравя.
Не обърнах внимание на писмото. Внимателно го сгънах и го мушнах между страниците на книгата, която вече се бях отказала да чета. Едва тогава въздъхнах. Не за пръв път нещо ми напомняше за онова, което се случи в „Ривъртън“, за Роби и за сестрите Хартфорд. Веднъж хванах края на някакъв документален филм за поетите по време на войната, който Рут гледаше. Щом лицето на Роби изпълни екрана, а името му, изписано с непретенциозен шрифт, се появи отдолу, цялата настръхнах. Но нищо повече не се случи. Рут дори не трепна, коментаторът продължи монолога си, а аз — да подсушавам измитите чинии от вечерята.
Друг път, докато четях вестника, погледът ми попадна на съобщение, че по телевизията ще има предаване, посветено на седемдесетата годишнина на британското кино. Отбелязах си часа, сърцето ми препускаше и се чудех дали ще се осмеля да го гледам. Накрая заспах, преди да свърши. Съвсем малък откъс бе посветен на Емелин. Няколко снимки от вестници, никоя от които не показваше истинската й красота, и клип от един от немите й филми — „Аферата Венера“, — където тя изглеждаше странно: хлътнали страни и резки, нервни движения като на марионетка. Никаква препратка към онези филми, около които се вдигна толкова шум навремето. Вероятно не заслужават да бъдат споменати в днешните времена на безразборни връзки и разкрепостеност.
Но макар и преди да съм се сблъсквала с тези спомени, случаят с писмото на Урсула беше различен. За пръв път през изминалите седемдесет години някой свързваше мен с онези събития, някой си бе спомнил, че едно момиче на име Грейс Риймс също присъстваше в „Ривъртън“ през онова лято. Това ме караше да се чувствам не само неудобно, но и изобличена. Виновна.
Не, категорично реших аз.
Писмото нямаше да получи отговор.
Така и стана.
И все пак се случи нещо странно. Спомените, дълго кътани в най-тъмните ъгълчета на съзнанието ми, започнаха да надничат през пукнатините. Образи, перфектни снимки, сякаш не бе изминал един цял човешки живот. След първите колебливи капки рукна истински порой. Цели разговори, дума по дума, отсенки и нюанси, сцени, разиграващи се като на филм.
Изненадах сама себе си. Докато молците прояждаха скорошните ми спомени, установих, че паметта ми пази миналото кристално ясно. Духовете от миналото все по-често взеха да се явяват напоследък и с учудване установих, че нямам нищо против. Поне не чак толкова, колкото бях очаквала. Наистина, привиденията, от които цял живот се опитвах да избягам, сега се превърнаха почти в утеха, в нещо, което очаквам и посрещам като добре дошло, подобно на сериалите, за които Силвия постоянно говори, заради които бърза да приключи със задълженията си и при първа възможност слиза долу да ги гледа в общия салон. Предполагам, бях забравила, че освен мрачни има и светли спомени.
Когато миналата седмица пристигна и следващо писмо, със същия разкрачен почерк и върху същата мека хартия, вече знаех, че ще кажа „да“, ще се съглася да разгледам декорите. Обзе ме любопитство, каквото не съм изпитвала отдавна. Малко са нещата, които са в състояние да разпалят интереса ти на деветдесет и осем годишна възраст, но исках да се срещна с Урсула Райън, която държеше да съживи миналото и влагаше толкова страст в тази история. Затова продиктувах отговор, помолих Силвия да го пусне по пощата и така си уговорихме среща.
Салонът
Косата ми, винаги светла на цвят, е вече снежнобяла и много, много дълга. И не спира да изтънява — процес, който сякаш се засилва с всеки изминал ден. Тя е единствената ми суета — а Господ ми е свидетел, че няма много останало, което да подхранва суетата ми. Вече не. Косата ми е с мен от 1989 година — оттогава я пускам. Имам късмет, че Силвия обича да я вчесва, прави го много нежно; сплита я — ден след ден. Съвсем не й влиза в задълженията и аз съм много благодарна. Да не забравя да й кажа.
Тази сутрин обаче пропуснах процедурата, бях твърде развълнувана. Когато Силвия ми донесе плодовия сок, едва успях да го докосна. Нишките нерви, които ме сковаваха от седмица, се превърнаха в стегнат възел само за една нощ. Силвия ми помогна да облека новата рокля с цвят на праскова — подарък от Рут за Коледа — и смени пантофите ми с чифт обувки, които отдавна събираха прах в гардероба. Кожата им беше доста твърда и се наложи Силвия да ги понамачка, за да успея да ги обуя. Твърде стара съм, за да привиквам с нови неща, а не мога да приема навика на по-младите обитатели на дома да излизат навън по чехли.