Отпред вече ни чакаше млада жена — с много дълга руса коса, пусната свободно по гърба, а отпред подстригана на гъст бретон. Беше от типа момичета, които бихте определили като безлични, ако не бяха невероятните тъмни очи. Те сякаш принадлежаха на маслен портрет — кръгли, дълбоки, изразителни, блестящи като незасъхнала още боя на художник. Втурна се към нас и усмихната широко, взе дланта ми, отпусната върху ръката на Рут.
— Госпожо Брадли, толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Аз съм Урсула.
— Грейс — отговорих аз, преди Рут да успее да добави „доктор“ пред името ми. — Наричайте ме Грейс.
— Грейс — с грейнало лице повтори Урсула. — Не мога да ви опиша колко бях щастлива, като получих писмото ви. — Акцентът й беше британски, което ме изненада след американския адрес на плика. — Много ви благодаря, че приехте да сте шофьор днес.
Усетих как Рут се стегна до мен.
— Едва ли мислите, че бих оставила майка си да пътува с автобус.
Урсула се засмя и ми стана драго как младите бързат да приемат недружелюбността за ирония.
— Е, влизайте. Днес е голям студ. Извинете ни за лудницата, но започваме снимки другата седмица и бързаме да приготвим всичко. Надявах се да се срещнете с нашата декораторка, но тя отиде в Лондон за някакви дамаски. Може би ще ви завари, като се върне. Внимавайте с прага, има нещо като стъпало.
Двете с Рут ме повлякоха през фоайето към тъмен коридор с врати от двете страни. Някои от тях бяха открехнати и успях да зърна неясни силуети на хора, вперили погледи в святкащи монитори. Нищо тук не напомняше местата, които бях посещавала заедно с Емелин преди толкова много години.
— Стигнахме — обяви Урсула и протегна ръка към последната врата. — Заповядайте, ще поръчам нещо топло за пиене. — Отвори вратата и аз прекрачих прага към миналото си.
Бях се озовала в салона на „Ривъртън“. Дори тапетите бяха същите. Тъмночервеният цвят, стил „арт нуво“ на Силвър Студиос, „Огнени лалета“ — толкова ярки, колкото в деня, в който пристигнаха от Лондон. В средата, точно срещу камината, беше разположено канапе „Честърфийлд“, покрито с индийска коприна, точно като онази, която дядото на Хана и Емелин, лорд Ашбъри, бе донесъл от службата си като морски офицер. Корабният часовник седеше на мястото си както винаги, до големия свещник „Уотърфорд“ на полицата над камината. Някой беше положил доста усилия, за да го набави, и сега той известяваше за присъствието си с всеки удар. Ето че след близо осемдесет години помнех неговия звук. Безмълвният настойчив начин, по който отмерваше часовете и минутите — търпеливо, категорично, безучастно, сякаш още тогава знаеше, че времето не е приятел на обитателите в тази къща.
Рут ме придружи до канапето и ме настани в единия му край. Чувах, че зад гърба ми се движат хора, носеха прожектори на огромни стойки, някой някъде се засмя.
Помислих си за последния път, когато седях в салона — истинския, не тази имитация, — деня, в който знаех, че напускам „Ривъртън“ и никога повече няма да се върна.
Съобщих го не на друг, а на Теди. Не му стана никак приятно, но вече бе загубил авторитета си, събитията му го бяха отнели. Лицето му бе бледо и объркано, като на капитан, който знае, че корабът потъва, а е безсилен да го спре. Помоли ме да остана, после започна да ме умолява, от лоялност към Хана, каза ми тогава, ако не към него. И аз почти се съгласих. Почти.
— Мамо, Урсула те пита нещо — побутна ме Рут с лакът.
— Съжалявам, не ви чух.
— Слухът й е поотслабнал — обясни Рут. — На нейната възраст е нормално. Опитах се да я заведа на лекар, но понякога е голям инат.
Права беше за ината. Но не бях глуха и не ми беше приятно, когато хората ме смятаха за такава — не виждам добре без очила, лесно се изморявам, нито един от зъбите ми не е останал и оцелявам благодарение на коктейл от хапчета, но чувам толкова добре, колкото и на младини. Просто с годините се научих да чувам само онова, което искам.
— Точно казвах, госпожо Брадли… Грейс, че вероятно се чувствате странно да се завърнете, един вид пътешествие назад, в миналото. Сигурно обстановката събужда много спомени у вас.
— Да — прочистих гърлото си аз. — Така е.
— Радвам се — усмихна ми се Урсула. — Това е знак, че сме се справили добре.
— О, да!
— А има ли нещо, което ви се струва не на място? Или пък нещо, което сме пропуснали?
Огледах се — всичко до последния детайл бе педантично изпипано, дори и гербът над вратата — шотландският магарешки трън, който се виждаше и на моя медальон.