Естествено, знаех отговора. Защото така бях родена. Господин Хамилтън ми го каза в деня, когато си тръгнах и стоях на най-горното стъпало на изхода за слугите, с кожената чанта, побрала малкото ми лични вещи, а госпожа Таунсенд плачеше в кухнята. Каза ми, че го нося в кръвта си, точно както майка ми и нейните родители преди мен, че е голяма глупост да напускам една хубава къща и добро семейство. Той осъждаше загубата на лоялност и гордост, превърнали се в масово явление сред английската нация, и се бе врекъл, че няма да позволи същото да се случи и в „Ривъртън“. Напразно сме спечелили войната, щом ще загубим обноските си.
Отново ми дожаля за него — толкова безкомпромисен и убеден, че ако напусна службата си, поемам по пътя към морален и финансов упадък. Много по-късно започнах да разбирам какъв ужас е изпитвал дългогодишният иконом, колко бурни са били социалните промени около него, които са го следвали по петите. Колко отчаяно е копнеел да се запазят старите обичаи и принципи, създаващи му усещане за сигурност.
Ала той се оказа прав. Не напълно и не относно упадъка — нито финансите ми, нито моралът ми пострадаха, след като напуснах „Ривъртън“, но една част от мен завинаги остана в къщата. Или по-скоро — частица от къщата завинаги остана в мен. Дълги години след това при миризмата на восък „Стъбинс & Ко“, при хрущенето на автомобилни гуми по чакъл или точно определен звън аз отново бях четиринайсетгодишното момиче, уморено след тежък ден, което отпива топло какао до камината в салона на прислугата, докато господин Хамилтън чете на глас подбрани пасажи от „Таймс“ (които смяташе за подходящи за впечатлителните ни уши). Виждах Нанси да се мръщи на някои непочтителни коментари от страна на Алфред, госпожа Таунсенд, която тихичко похърква, отпуснала плетката в широкия си скут…
— Ето ги и напитките — обяви Урсула. — Благодаря ти, Тони.
До мен бе застанал млад мъж с импровизиран поднос с няколко различни чаши и буркан от сладко, пълен със захар. Остави ги на масичката до канапето, където Урсула ги разпредели. Рут подаде чаша и на мен.
— Мамо, какво има? — Тя извади носна кърпичка от чантата си и се пресегна към лицето ми. — Добре ли си?
Едва тогава си дадох сметка, че страните ми са влажни.
Заради аромата на чая. Заедно с факта, че се намирам в тази стая, седнала на същия „Честърфийлд“. От тежестта на старите спомени. От дълго пазените тайни. От сблъсъка на минало и настояще.
— Грейс? Да ви донеса ли нещо? — попита Урсула. — Може би да намаля отоплението?
— Трябва да я откарам у дома. — Това вече беше Рут. — Знаех си, че идеята не е добра. Дойде й в повече всичко това.
Да, исках да се върна у дома, да се почувствам у дома. Усетих, че ме изправиха на крака, някой ми подаде бастуна. Чувах гласове около себе си.
— Съжалявам — промълвих аз, не на някого конкретно. — Просто съм много уморена. — Наистина уморена. Толкова време мина оттогава.
Стъпалата ми пулсираха, пристиснати до болка от обувките. Някой — вероятно Урсула — ме хвана за ръката, за да ме подкрепи. Студеният вятър блъсна мокрото ми лице.
След това вече бях в колата на Рут, а покрай нас прелитаха къщи, дървета, пътни знаци.
— Не се притеснявай, мамо — успокояваше ме Рут. — Всичко свърши. Няма да си простя, че се съгласих да идваш тук.
Поставих ръка върху нейната и усетих колко е напрегната.
— Трябваше да се доверя на интуицията си — продължи тя. — Беше глупаво от моя страна.
Затворих очи. Заслушах се в шума на радиатора, ритмичното движение на чистачките и бученето на трафика около нас.
— Точно така, отпусни се — говореше Рут. — Прибираш се у дома. И повече не се налага да се връщаш там.
Усмихнах се и усетих, че потъвам.
Вече беше твърде късно, аз си бях у дома. Бях се завърнала.
„Брейнтрий Дейли Хералд“
17 януари 1925 г.
„ИДЕНТИФИЦИРАНА Е ЖЕРТВА НА НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ: ЗАГИНА МЕСТНА КРАСАВИЦА
При автомобилна катастрофа вчера сутринта на Брейнтрий Роуд загина млада жена. Установено бе, че починалата е госпожица Емелин Хартфорд на 21, актриса и местна красавица. Госпожица Хартфорд пътувала с трима души от Лондон за Колчестър, когато колата внезапно се отклонила от пътя и се забила в крайпътен дъб.
Госпожица Хартфорд е единствената загинала. Никой от останалите пътници не е пострадал сериозно, но въпреки това всички са закарани в болницата в Ипсуич за щателен преглед.