О. Хенри
Изповед на един хуморист
Инкубационният период се проточи двайсет и пет години, без да ми причини някакви неприятности, след което болестта ми изби и хората казаха: ето, това е! Само че я нарекоха не шарка, а хумор.
Ние, служителите в магазина, бяхме купили сребърна мастилница за по-стария съдружник във фирмата по случай петдесетия му рожден ден. Скупчихме се в кабинета му, за да му поднесем подаръка. На мен бяха възложили да го поздравя от името на всички и аз произнесох кратка реч, която бях подготвял цяла седмица.
Тя произведе фурор. Беше пълна с такива каламбури, шеговити намеци и какви ли не смехории, че сградата едва не се събори, а тя бе една от най-солидните в този бранш — метални изделия на едро. Старият Марлоу си позволи само да се усмихне, но служителите, поощрени от това, се изпотръшкаха от смях.
Та славата ми на хуморист датира именно от този ден, девет и половина часа сутринта.
Седмици наред след това колегите ми раздухваха пламъка на моето самочувствие. Един по един те идваха при мен да ми кажат каква знаменита реч съм произнесъл и ми обясняваха старателно какво именно е било смешното във всяка моя шега.
Стана ми ясно, че от мен се очаква да поддържам тази си слава. Напълно допустимо бе другите да говорят сериозно по служебни или злободневни въпроси, ала от мен неизбежно се искаше нещо весело и игриво. От мен очакваха да пускам шеги за металната посуда и да оживявам с духовитости сивите емайлирани паници. Бях помощник-счетоводител и ако не успеех да видя нещо смешно в сбора на някое салдо или да намеря повод за смях в някоя сметка за плугове, колегите ми оставаха разочаровани.
Постепенно славата ми се разнесе и аз станах местният „оригинал“. Нещо напълно възможно, защото градчето ни беше малко. Местният всекидневник започна да ме цитира. Без мен не минаваше събиране по един или друг повод.
Мисля, че наистина бях надарен с известно остроумие и находчивост. Тези качества развивах и подобрявах с постоянна тренировка. Шегите ми бяха добродушни и безобидни, не стигаха до язвителност, от тях не болеше. Хората започваха да се усмихват още щом ме зърнеха, а заговорех ли с тях, винаги намирах да кажа нещо, което превръщаше усмивката в смях.
Бях се оженил млад. Имах очарователно тригодишно момченце и петгодишно момиченце. Естествено, живеехме в къща, обвита с пълзящи растения, и бяхме щастливи. Счетоводителската ми заплата ни предпазваше от онези злини, които вървят ръка за ръка с чрезмерното богатство.
По едно време записах няколко мои шеги и хрумвания, които ми се струваха много сполучливи, и ги разпратих на периодични издания, печатащи такива работи. Всичките бяха незабавно приети. Неколцина от редакторите дори ме помолиха с писма да им сътруднича и занапред.
Един ден получих писмо от издателя на едно прочуто седмично издание. Той предлагаше да му напиша фейлетон за цяла колона и даваше да се разбере, че ако материалът се хареса, тази колона ще стане редовна. Написах фейлетона и след две седмици издателят ми предложи да сключа едногодишен договор на сума, която значително превишаваше заплатата ми във фирмата, където работех.
Обзе ме луда радост. Жена ми вече мислено ме увенчаваше с неувяхващите лаври на литературната слава. Вечерта отпразнувахме този ден с рачешки крокети и бутилка къпиново вино. Откриваше се възможност да се освободя от робския труд. Обсъдихме с Луиза много сериозно този въпрос. И стигнахме до извода, че трябва да напусна работата в магазина и да се посветя на хумора.
Подадох оставка. Колегите ми устроиха прощален банкет. Речта ми на банкета беше истински фойерверк. Местният вестник я отпечата в пълен текст. На другата сутрин се събудих и погледнах будилника.
— Боже, закъснях! — възкликнах аз и грабнах дрехите си. Но Луиза ми напомни, че вече не съм роб на металните изделия и доставчиците, а професионален хуморист.
След закуска тя гордо ме въведе в стаичката до кухнята. Милата Луиза! Там ме чакаха писалището и столът, блокпостът, мастилото и пепелникът. И всички останали атрибути на един истински писател — вазата, пълна със свежи рози и орлов нокът, ланският календар на стената, тълковният речник и пликче шоколадови бонбони, да си похапвам между приливите на вдъхновение. Милата Луиза!
Залових се за работа. Стенният тапет е изпъстрен с арабески или одалиски, или… дали пък не бяха трапезоиди? Аз се вторачих в една от тези фигури. И се замъчих да родя хумор.
Стресна ме някакъв глас — Луизиният.
— Ако не си много зает, гълъбче, ела да обядваме — викаше ме гласът.
Погледнах часовника си. Да, онзи зловещ скелет-косач бе накосил пет часа. Отидох да обядвам.