— Не бива да се пресилваш така в началото — посъветва ме Луиза. — Нали и Гьоте — или може би Наполеон — е казал, че пет часа на ден са достатъчни за умствен труд. Защо не ни изведеш следобед в гората?
— Наистина се поуморих — признах аз.
И тъй следобед отидохме с нея и малките в гората.
Но скоро му хванах цаката. Подир месец започнах да вадя парче след парче така редовно, както редовно пристигаха пратките метални изделия.
И, да ви кажа, имах успех. Колонката ми в седмичника пораздвижи духовете и критиците взеха да ме сочат в клюкарските си писания като свежа струя в областта на хумора. Сътрудничеството в други издания увеличи значително доходите ми.
Изучих и триковете на занаята. Можех да взема едно смеховито хрумване и да го превърна в двуредова епиграма, която ми носеше долар. С една фалшива брада от същото нещо се получаваше чистичко четиристишие и цената се удвояваше. А като обърнех полата и добавех воланче от рими, вече не бихте го познали — излизаше салонна поезия с новички обувки и модна илюстрация.
Започнах да правя спестявания и си купихме нови килими и салонен орган. За съгражданите си вече бях човек с известна тежест, а не онзи зевзек от магазина.
След пет-шест месеца хуморът ми започна да губи своята непосредственост. От устата ми вече не се отронваха така лесно глуми и остроумия. Понякога се затруднявах много да намеря материал. Улавях се, че се вслушвам в разговорите на приятелите си, дано хвана нещо, което да ми влезе в работа. Понякога дъвчех молива си и гледах с часове тапета, мъчейки се да пусна някое мехурче хумор, но не банален.
И накрая се превърнах в харпия, Молох, Йона, вампир за приятелите и познатите си. Нервен, изтормозен, алчен, аз стоях между тях като истински шегоубиец. И само от устата им да се отронеше находчива мисъл, остроумно сравнение или пиперлива фраза, аз се хвърлях като куче на кокал. И понеже не се доверявах на паметта си, извръщах се виновно и крадешком записвах в бележника, от който не се делях, или на ръкавела си всичко, което можеше да ми послужи.
Приятелите ме гледаха с почуда и съжаление. Бях станал съвсем друг човек. Преди ги развеселявах и забавлявах, а сега ги дебнех като хищник. Напразно биха чакали да чуят шега от моите уста. Шегите бяха станали прекалено скъпоценни за мен, те бяха средство за съществуване. Не можех да си позволя лукса да пилея това средство.
Като оклюмала лисица възхвалявах певческите способности на моите приятели-врани, та дано изпуснат от човките си късче остроумие.
Хората започнаха да ме избягват. Аз се отучих да се усмихвам — не плащах дори тази цена за думите, които така безсрамно обсебвах.
Търсейки материал, грабех безразборно отвред, без да подбирам ни хора, ни място, ни време, ни теми. Дори в черквата извратеното ми въображение душеше за плячка между величествените колони.
Обявеше ли свещеникът великото славословие, аз започвах да комбинирам: „Славословие, пустословие, пустославие, пуста слава…“
Прекарвах цялата проповед през мисловното си сито, без да обръщам внимание на смисъла й, и жадно търсех поне зрънце каламбур или bon mot. Дори най-тържествените псалми на хора служеха само за акомпанимент на мисълта ми, която диреше нови варианти на стария комичен триъгълник сопрано, тенор и бас.
И собствената ми къща стана поле за ловитба. Жена ми е рядко женствено създание, откровено, добродушно и непосредствено. Някога разговорът с нея бе истинско удоволствие за мен и всяка нейна мисъл ми носеше радост. Сега аз я експлоатирах като златна мина, от която отбирах късчета от онази смешна, но мила непоследователност, характерна за женския ум.
И започнах да изкарвам на пазара тези перли от забавна наивност, предназначени да красят само свещеното домашно огнище. Със сатанинско коварство аз я предизвиквах да говори. И без да подозира нито, тя си разголваше душата. А после аз излагах тази душа на показ, поднасяйки я на студената, крещяща, банална печатна страница.
Литературен Юда, аз предавах Луиза с целувки. За някакви жалки сребърници надявах шутовски дрехи на мислите, които тя ми доверяваше, и ги пусках да играят на пазарището:
Милата Луиза! Нощем се навеждах над нея като свиреп вълк над кротко агънце и дебнех дали няма да заговори насън, та да уловя нещо, което на сутринта мога да пусна в обработка. Но и това не беше най-лошото.
Да ме прости бог! Следващата жертва бяха дечицата ми — забих зъби в техните невинни бръщолевеници.
Гай и Вайъла бяха два несекващи извора на необикновени детски фантазии и изрази. Това бе готова за продан стока и аз започнах да я доставям редовно на едно списание за рубриката „Какво ли не измислят децата“.