Елин Пелин
Изповед
Вечернята се свърши. Последното амин на отец Павел замря без ехо и в малката, ослепяла от старост манастирска черквица настъпи продължителна тишина. Трите селянки богомолки, които стояха на купчец в средата, погледнаха отец Павел. Погледна ги и отец Павел. Няма нищо повече. Свърши се. Трите жени се прекръстиха и се наведоха да вдигнат от трона болния младеж, който седеше там блед и неподвижен.
В това време пред черквицата се чуха стъпки, придружени от късо и отмерено дрънкане на мънички звънчета. Някакъв едър мъж застана на вратата и я задръсти цяла. Той постоя малко, влезе тежко вътре и се спря.
— Добър ден. Тук ли живее изповедникът? — каза той с дебел и див глас, без да се обърне към някого.
Трите жени и отец Павел, който току-що се канеше да излезе, погледнаха влезлия. Това не приличаше на човек, а на някаква грамадна страшна мечка, отървана от синджир. Едно рошаво чудовище с голяма шапка от козя кожа, с широк кожух, обърнат с козината навънка, с рошави ногавици, които покриваха краката му от стъпълата до пояса. От това вълмо жълта козина гледаше бакърено, обгоряло лице с разрошени мустаци, с малки очи, скрити в месести мигли, отдето надничаха безстрастно. В ръката си държеше дебела и тежка тояга, по-висока от него, и когато влезе, той я удари по плочите на пода, като че искаше да я забие.
— Тука ли живее изповедникът? — попита пак той, без да се обърне към някого.
Отец Павел, който гледаше над очилата учудено тоя човек, посочи с ръка към една странична врата на олтара. Там седеше, свит на ниско столче, престарелият проповедник отец Никодим, унесен в дрямка. Голямата му глава бе наведена настрани и бялата му брада лежеше като пешкир върху отворената книга на коленете му.
Странният човек в коженото одеяние се раздвижи, повдигна тоягата и тежко запристъпя. При всяко стъпване на краката му издрънкваха мънички звънчета и техният ситен звън сякаш се търкаляше по студените плочи на пода.
Трите жени, които се канеха да си вървят, оставиха болния на трона му и се спряха. Отец Павел се прекръсти и се усмихна.
Дзън-дзън, дзън-дзън. И между всяко обаждане на звънчетата се чуваше и тежкото тупкане на тоягата, която ги предвождаше.
Задрямалият изповедник отец Никодим се сепна и изправи глава. Като видя страшния едър човек, който застана пред него, той се изправи тъй бързо на крака, че събори столчето си.
— Добър ден — каза непознатият, като установи себе си със силно тупане на тоягата.
— Свали си шапката! — каза изповедникът.
Рошавият човек вдигна тежко ръка, свали голямата шапка и я натисна под мишница. Сплеснатата му коса бе леко посребрена.
— Приближи се! — рече изповедникът.
Човекът пристъпи няколко крачки и на краката му се пак обадиха ситните звънчета.
— Рекох да се изповядам… Така ме научиха.
Изповедникът се облещи насреща му.
— Кой те научи?
— Там, в планината…
Гърлестият див глас на човека даде страшно ехо в черквичката. Догарящите няколко свещички по свещниците примигаха.
— С пари ли е, без пари ли е? — попита човекът и почна да бърка в пазвата си. Шапката, която стискаше под мишница, падна на плочите и застана край него като някое овчарско куче.
— Остави, остави — каза малко развеселен отец Никодим, но човекът не обърна внимание на думите му, извади една дълга кожена кесия, размота й връвта и си пъхна ръката в нея.
— Не знам, брате, какво са ме научили, това правя. Аз между хора не живея, аз съм в планината. Там е гора. Между дървета си живея…
Той подаде няколко лева на изповедника.
Отец Никодим погледна човека, усмихна се от досада и от досада пое парите.
— Аз съм пастир човек — заговори пак гърлесто непознатият. — У гората съм пораснал и там си живея. И там ще си умра.
— Деца, жена имаш ли? — попита изповедникът.
— Ъ-а. Нямам, нямам. Това съм, що ме гледаш.
— Пастир си, кажеш?
— Пастир, пастир. На чужда стока. Мое си нямам нищо.
При всеки нов отговор човекът освобождаваше повече душата си и гласът му се засилваше.
— По-полека, по-полека, тихо — забележи изповедникът.
— Защо? Няма що да крия. Не съм убил никого. Ние в гората така си говорим. И на стоката си говоря. Планина широка.
— На черква ходиш ли?
— Не ходя. А не съм ходил от дете. Току-речи, едвам помня кога е било.
Понеже непознатият заговори съвсем високо, отец Никодим кимна към жените и към отец Павел и им даде знак да си излязат.
Жените вдигнаха болния и като го подпираха под мишници, изведоха го навън. Отец Павел угаси догарящите свещи на свещниците и също си тръгна. Но понеже забележи, че в черквата стана тъмно, той се повърна, запали отново две тънки свещици и излезе.