За задоволяване на ежедневните здравословни нужди в града имаше два публични дома: един по-евтин и по-прост — на улица „Кула“ и един друг по-изтънчен, „офицерски“ — в едноетажна къща на улица „Арсеналска“, където ходеха чиновници с по-висок сан и офицери. Между тези две затворени зад стените институции на уличната любов, по застроената с ниски постройки улица „Цвете“ действаха десетки самостоятелни предприемачки, своего рода амбулантни търговки на любов. Приветлив, галантен бе този подземен свят на любовта. Млади неженени бонвивани, разбира се, нерядко и женени мъже, армейски офицери и понякога, в пълна тайна, и по-млади монаси от местния католически орден, обучавани за учители, също ходеха в тези домове, запазили се почти непроменени от средновековието, със своите замазани прозорчета, с вечно затворените порти и боядисаните със зелена и кафява блажна боя лъскави и гладки фасади те разкриваха предназначението си дори пред чужденеца. В тези домове градските господа ходеха „след кафенето“, в „салона“ до среднощ се водеха сладки приказки, собствениците често сменяха момичетата. Само веднъж посетих един от тези домове в родния си град, наистина, много млад, на тринайсетгодишна възраст; по-късно се срамувах да посещавам на родна почва тези места, но тази първа и единствена визита се е запечатала в спомените ми с неумолима острота. Заведе ме едно от момчетата в къщата, буен, неспокоен по нрав юноша, син на парфюмерист, посред бял ден пристъпихме в „евтиния“ дом на улица „Кула“, тракайки със зъби в лъчезарния и тих летен следобед. При отварянето на портата в коридора проехтя звън на камбанка, вляво от входа в една стая, цялата със завеси и с мебели от времето на Терезия23, зад остъклената врата в инвалидна количка седеше старица с боне, сякаш преоблечения като баба вълк от приказката за Червената шапчица, съзерцаваше ни любопитно през пенснето и се подсмиваше. Пресякохме бързо към двора, понеже синът на парфюмериста вече знаеше порядките тук, едната страна на двора беше заградена откъм улицата с висок каменен зид, а на партера и на първия етаж се виждаше дълга редица боядисани в кафяво врати, които водеха към стаите, както в някакъв затвор или болница. „Момичета“ не видяхме никъде. На двора се разхождаше опитомен бухал с подрязани криле. По-късно една от вратите на първия етаж се отвори и в коридора се появи женска фигура, лисна на двора вода от тенекиена кана и се върна в стаята си, без да ни обърне внимание. Бяхме се прилепили неподвижно до стената, даже и словоохотливият ми другар притеснено се озърташе наоколо, тук, в двора, наистина бе тихо като в зандан.
След малко вратата на една от партерните стаи се отвори и една жена, която трябва отдавна да ни беше видяла иззад пердето на прозореца, усмихвайки се, ни повика да влезем в стаята. Другарят ми тръгна напред, а аз го последвах, олюлявайки се, с потно тяло, почти в несвяст. Жената говореше унгарски със славянски акцент, друго за нея обаче не помня, не зная млада ли беше, руса или черна, пълна или слаба? В стаята имаше лекелисана кушетка, застлано легло, от което жената изглежда току-що бе станала, защото завивките още се стелеха в безпорядък, пропити от горещи телесни пари, тенекиен умивалник се валяше до стената, чиято мазилка се ронеше и над умивалника, забита с кабари, открих печатна брошура със санитарни напътствия; внимателно я прочетох, по-скоро измъчен и притеснен, отколкото от интерес. „Лесно може да избегнете зараза“ — започваха властите здравните си наставления. Пред леглото се търкаляше чифт дебели мъжки боти. Известно време седяхме така, на ръба на леглото, приятелят ми се стараеше да се държи свойски и наперено, но и него го бе много страх; жената поиска цигара, седна помежду ни на ръба на леглото, гледаше ни усмихнато и мълчеше. Нищо не се случи. По-късно приятелят ми даде на жената три шестака24 и се изнизахме от къщата, без никой да забележи бягството ни, вече притъмняваше. Това приключение, което беше равносилно на екзотичните тръпки от романите на Карл Май, за дълго потисна желанието ми за подобни начинания, още повече, че бях дълбоко разочарован от своя връстник, „буйния“ другар, който преди това ме беше мамил с романтични лъжи, а както забелязах, „вътре“ се държа не по-малко стреснат, страхуваше се също толкова, и представите му за действителността бяха също тъй бедни, както и моите. Разправяше, например, че половото общуване между мъжете и жените е доста по-различно, отколкото ние си мислим (аз тогава още нищо не си мислех, в главата ми всичко беше мъгла и хаотична плетеница от несъвместими понятия) и основното в него е, че мъжът силно притиска жената, обгръща ръцете й и сетне я захапва за носа. Един Бог знае, откъде бе чул това? По-късно се усъмних, че ме лъже и разочарован от него, взех да го презирам и отбягвам.
23
Терезия, Мария (1717–1780): австрийска императрица, унгарска и чешка кралица (1740–80); дъщеря на император Карл VI, съпруга на Франц Лотарингски (от 1736). (Бел.пр.)