Майка ми харесваше „модерните немски автори“. Наред с Херцог и Фрайтаг сред любимите й книги бяха намерили място и Щрац, Омптеда и творбите на неколцина немски хумористи. Нямам преценка за тези книги, защото в детството си, когато дораснах за родителската библиотека, вече инстинктивно се отвращавах от подобни съчинения и не си направих труда да прочета нито едно. Непонятно как там се беше озовал и един том от Лили Браун: „Memoiren einer Sozialistin“. Като доказателство за вкуса на майка ми ще кажа, че в нейния книжен шкаф литература от рода на Марлит или Куртс-Малер не се колекционираше. Настрана от своите сантиментално-патриотични възгледи Херцог и Фрайтаг бяха със сигурност по-истински писатели, отколкото разните Декобра и Вики Баум, чиито булевардни четива днес отрупват нощните шкафчета в буржоазките спални. По това време стихосбирки не се купуваха дори случайно. Поезията бе лош спомен, училищен кошмар, „зубрене“ и задача за натегачи. Онази любима, наивна привичка да се преписват крилати фрази и безсмъртни стихове от „велики поети“ в „албума“, която наред с бродирането, свиренето на арфа и рисуването върху коприна в началото на миналия век бе едно от свидетелствата за „духовния живот“ на господарските щерки в буржоазните семейства, в края на века вече бе излязла от мода. И днес не разбирам как сред книгите на майка ми бяха попаднали досадно-скучните измъчени рими на Клопщок, неговият „Месия“… В женския й книжен шкаф имаше само няколко унгарски книги. Едно от най-любимите унгарски четива на майка ми бе романът „Учениците от Бистрица“ на Дюла Вернер; трябваше и аз да го прочета, тя не се успокои, докато не го изгризах с кориците; спомням си, че беше сантиментално книжле, във всеки случай обаче по-симпатично, в своята прочувственост — по-тактично и по-сдържано от романите на тогавашните писателки. Карин Михаелис също я имаше в черния книжен шкаф (мисля, че „Ulla Fangel“ бе заглавието на сълзливата Михаелисова история), както и няколко годишни течения на „Velhagen und Klasings Monatshefte“ в голям том. Тези немски фамилни журнали — „Uber Land und Meer“, „Blatt der Hausfrau“, „Haus, Hof, Garten“ или както и да ги наричаха — се четяха в милионни тиражи от буржоазията по цял свят и унгарските семейства също отгръщаха с доволство тези отпечатани на фина хартия, щедро отрупани с шивашки кройки, готварски рецепти, съвети за дома и не на последно място — със съответните разказчета и стихотворения списания. Разбира се, „Нови времена“ достойно се нареждаше до тази духовна храна. Колкото и да беше непретенциозен и комформистки, този унгарски журнал навярно бе „по-литературен“, отколкото например „Uber Land und Meer“. И в никакъв случай не пакостеше на литературния вкус толкова, колкото немските си събратя.
Библиотеката на баща ми беше внушителна и заемаше най-дългата стена в „господарската стая“. От унгарските белетристи той четеше с най-голямо удоволствие Миксат. Юридическите книги, дебелите томове с „corpus juris“, „нормативните актове“ и „извлечения из областта на частното право“ се съхраняваха в кантората; трите високи, вградени в стената библиотечни шкафа в жилището бяха пълни с художествена литература. Буржоазията в нашия град четеше много и на драго сърце. В този град още преди две столетия са се провеждали „литературни салони“, към края на XVIII век тук е бил стажант-юрист Ференц Казинци28, тук били отпечатвани вестник и списание, докато в градовете на унгарския Алфьолд29, с мънички изключения, върхът на „духовния живот“ през зимния сезон е бил ознаменуван от коленето на прасето. В сводестите салони на Главната улица още преди век се е спорело за литература и в този макар и смесен по реч, но винаги маджарски по култура град и тогава, и по-късно унгарските книги са се харчели повече, отколкото в Пещ-Буда30. В този неголям, едва четирийсетхиляден град, живееха четирима книжари, дори се бяха замогнали. Предобед в книжарниците прибиращите се от учрежденията към дома си господа от града се събираха като в клуб и разположени в удобните фотьойли, прелистваха отрупалите полицата книжни новости; онзи отприщил бентовете духовен потоп, който заля книжния пазар след войната, в детството ми не бе още познат, всяка новопоявила се книга бе дискутирана и не минаваше ден без някой от четиримата книжари да не предложи „за разглеждане от куртоазия“ някоя литературна новост… В къщата ни на книгите се гледаше с благоговение. Държахме отчет за всеки том поотделно, имаше и „каталог“, тетрадка с платнена подвързия, в която отбелязвахме заглавията на дадените назаем книги. По онова време, ако на жена от гражданството й доскучаеше, тя не играеше карти, не ходеше на кино или по кафенета, а вземаше книга и четеше. И вечерите на баща ми минаваха с книга в ръка. Мога без преувеличение да кажа, че по нашия край книгата наистина беше потребност, насъщен хляб за гражданството от края на века. Не минаваше ден без интелигентният човек от средната класа да не прочете вечер в леглото, преди заспиване, няколко страници от нова или пък просто навяваща любими спомени книга. У дома получавахме и един английски журнал, природонаучна газета със заглавие „Nature“, но рядко го четяхме, защото в семейството всички бяхме скарани с английския, макар в течение на години три пъти седмично да ни посещаваше пийващият си учител по английски език, когото след обяд понякога заварвахме насаме с баща ми кротко да подремват в удобните фотьойли на господарската стая под предлог, че имат урок. От унгарските журнали получавахме вестника на Ищван Тиса „Унгарски наблюдател“; макар че баща ми не беше привърженик на Националната партия на труда31, „остана верен на ръкостискането с Андраши“, който бе известно време градски депутат. От ежедневниците дълго получавахме „Пещенски вестник“, бяхме абонирани и за два детски вестника — „Моето вестниче“ и „Нашият трикольор“. Този последния очаквах нетърпеливо и четях с голямо наслаждение като начален ученик; изглежда го списваха умело, защото винаги казваше неща, които интересуваха момчетата. Забавляваше и обучаваше без да има прозрачни намерения, без натрапчиво възпитателен характер.
28
Казинци, Ференц (1759–1831): унгарски поет, писател, водеща фигура при обновлението на унгарския език, член на УАН (1830). (Бел.пр.)
30
Преди обединението на Буда и Пеща през 1873 г. двата града са споменавани като Пещ-Буда. (Бел.ред.)
31
Национална партия на труда: основана през 1910 от Ищван Тиса (1861–1948) — унгарски политик, министър-председател (1903–1905), член на УАН, страстен привърженик на Компромиса от 1867 г. и защитник на интересите на едрия капитал. (Бел.ред.)