Това безметежно блаженство привлече и мен, както светлината запленява еднодневка. Никога не бях живял такива мирни, уравновесени седмици, както в края на този озарен от слънцето лондонски септември. Градът ухаеше и беше ведър. Радвах се на събуждането, още в съня си спящият се усмихваше на утринта като на семейно празненство; пробуждах се, когато прислужникът сложеше дебелия брой на „Таймс“ на възглавницата ми, поставеше подноса със закуската върху масичка на колелца до леглото ми, дърпаше завесите и като магьосник разперваше ръце и всяка сутрин се провикваше с тържествен възторг: „Що за есен, господине!“ Действително, що за есен! През нощта градинските дървета бяха навлекли натруфени исторически костюми; градинарите горяха ухаещата шума на дребни купчинки по улиците, млади девойки се разхождаха с големи кучета по тревата, на хоризонта препускаха господа на запенени коне — така започваше денят, като английско сказание от викторианските времена. Стаята се изпълваше с уханието на чай и пържен бекон, в камбаногласни, кънтящи статии „Таймс“ отбелязваше дневните събития по света непоклатимо бавно и последователно; тежките мебели от средата на миналия век в стаята блестяха с полирана празничност на слънчевата светлина, автомобили и автобуси фучаха под прозореца с тихо бучене, защото Лондон е тих, дори в часа на най-ожесточения трафик… Протаках закуската като почитан, осветен от традициите ритуал; на острова всичко си бе на мястото, както в музей; човек имаше чувството, че дори и собственият му живот е във витрина и го гледаше като изложбен експонат, който не бива да се пипа. Прекосявах утринната градина, „Хайд парк“, където скучаещи, красиви и печални жени хранеха екзотични птици — в Лондон жените са някак печални; гледат неуверено и тайничко пият по много –, отивах във винарната срещу двореца „Сент Джеймс“, където продават най-доброто шери в Лондон, присядах зад вратата на някоя от вековните скамейки и с чаша в ръка наблюдавах онова лондонско суетене пред портала на обления в слънце тъмнокафяв дворец, онова лутане — без да се бърза — между две цели, два сплина, две сделки, подобно на което не може да се види в нито един мегаполис по света: в Лондон и момчето за всичко върви с пакет в ръка като господар, тръгнал да направи предобедната си разходка за здраве. Лондон никога не бърза. Или пък отивах в библиотеката на „Британския музей“, поръчвах си книга от някой не дотам известен английски есеист от XIX век, сядах с „Опиум“-а на Куинси в амфитеатъра на библиотеката и бавно вдишвах отровата на книгата и атмосферата, сякаш самият аз пушех опиум. С удоволствие поспирах по обед пред борсата, гледах възпитаните в Кембридж борсови агенти с цилиндри, които в някои от предобедите сключваха сделки за милиони без пукната пара в джоба; доверието към тях е безгранично, защото борсата подбира агентите в Сити, „брокерите“, от английския елит, който преживява от своето джентълменство, както офицерът от клетвата си; „a public school spirit“211 гарантира за агента… Слизах на Темза, в пристанищата на „Ийст Индия Докс“ гледах корабите, които денонощно доставят в Лондон вкуса, миризмата, душата и суровините на света; кораби, които надаваха отчаян вой в жълтата мъгла под подвижния мост на „Тауър“, дошли от Нова Зеландия и Цейлон, от Бомбай и Австралия, и след разтоварване капитаните се събираха да пият ракия в кръчмата на Чарли Браун… Отидох в Уайтчепъл и купих куче за подарък на свой познат; „малко употребявано куче“, както ме уверяваше уайтчепълският продавач, коректно и услужливо. Нощем отивах в „Кафе Роял“, единственото кафене на Лондон, и уморено присядах на софата от червен плюш, преизпълнен с Лондон и при все това ненаситен, тъжен и щастлив, чужд и странно свой. И всяка нощ си мислех, че е непосилно да се издържи невидимия исторически терор, надвиснал над живота тук, разпоредбите на Джеймсовци и Хенриковци, които продължаваха да живеят на улицата и по домовете, че трудно се понася дори свободата им, купената с пари гротескна свобода и правова сигурност, с които толкова се гордеят и за които всеки континентален човек донякъде им завижда, и в същото време ги чувства като усмирителна риза и затворнически устав; непоносимо е, че и до ден-днешен пред къщите в някои квартали стои стълба, понеже един от Тюдорите наредил нощем в пожароопасния Лондон да се слага стълба до стената на дома; минали векове, но стълбата и до днес всяка вечер се подпира до водосточната тръба… Непоносимо бе, че в гостилниците раздигаха пълни чаши от масата в единайсет вечерта; и че в някои гостилници питието се предплащаше, защото носеха пивото от съседната къща, един Господ знае по чие нареждане и защо?… — че се преобличаха по пет пъти на ден, защото всеки джентълмен притежаваше трийсет ката дрехи, една, с която ходи при краля, една за голф, отделно за езда, за риболов, за лов, отделно за лов на дропли; че се разхождаха с цилиндър на глава дори и предобед, когато нямаха някаква по-особена работа, просто отиваха до града да купят одеколон или да напазаруват храна за птици на „Пикадили“; както живееха и умираха, както обичаха и се гневяха, както схващаха света и правеха изявления, всичко това континенталният човек проумяваше само с разум, със сетивата си не го възприемаше никога… На здрачаване вятър брулеше града; в онзи миг разбирах Волтер, който през такива дни в Лондон, в часа на северния вятър, е искал да се обеси… О, тези широки, безрадостни улици, натъпкани с еднообразни къщи, със свенливите просяци, които рисуват с цветни тебешири пейзажи по тротоара, със скрибуцащите латерни и с мъглата, в която вечер потъва всичко! Английските клубове, където не пристъпва женски крак, други, в които не може да пристъпи мъжки крак, и още по-други, където не викат членовете на клуба на телефона, ако ги търси женски глас, и където господата седят с шапка, подчертавайки с това, че се чувстват у дома, мълчат или разговарят за голф, или изневеряват на съпругите си с билиардната маса! Прислужниците, които се отплащат с тихо и мелодично „благодаря“, затова че са те обслужили; и са при все това надменни и високомерни, защото — с всичките му последствия — знаят нещо, което ти никога няма да проумееш напълно: че не си англичанин!… И че всичко е „друго“, и хартията за писма, и водата за миене, усмивката и грубостта; и че независимо от тази „другост“, те се усмихват на континенталния човек тъй познато, толкова умилостивяващо, посветено и съучастнически! От Лондон ми е останал споменът за най-красивите, най-кротки човешки усмивки. Друго така и не ми остана оттам.