— Добре е, че дойдохте насам. Видите ли момичето от хлебарницата, моля ви, пратете ми я.
7
Настаних се в Буда, в познатия квартал, и всеки ден ходех в Пеща предпазливо, пълен с подозрения. Бях отседнал в стара, разнебитена кооперация в Буда на ъгъла на „Вермезьо“, прозорецът на стаята ми гледаше към Яношката планина, долу по „Вермезьо“ офицери яздеха с малките си дъщери и старици разхождаха кучетата си на здрач, докато с една строга разпоредба армейската хазна не сложи край на този кучешки рай в Буда. Ходех всеки следобед в Пеща, вършех си работата и се прибирах обратно в Буда, по възможност с такси; поемах си дъх едва при подстъпа към „Верижния мост“ откъм Буда, когато зърнех прореза на Тунела и през него зеленината на площад „Кристина“. Не вярвах в Пеща. Там не ми се услаждаше нищо, ни виното, ни ястията; от кафения буламач в кафенетата ме болеше глава. Тази детинска колебливост, въздържаност и подозрение ме преследваха години наред. В Буда дишах по-леко. Тук бях живял вече, в този район, на ъгъла на улица „Мико“, в олющената едноетажна къща, която се издаваше към „Вермезьо“; бях отседнал тук на храна и квартира при една моя осемдесетгодишна леля и в осветеното с газена лампа, обзаведено с бидермайерова мебел, плесенясало и неудобно жилище, където все пак всичко ми бе „познато“, както в провинцията, у нас, под сводестите тавани, аз не усещах онова „отвращение от Пеща“, наивния ужас от нещо нечисто, от някаква непреодолима враждебност… Бях си намерил жилище срещу предишната си квартира, в една от къщите на широката, стръмна, гъсто обрасла с два реда кестени улица. Старият квартал „Кристина“ с мирната си провинциалност, с гръмогласните си и съвсем не безобидни клюки, със свенливите и надменни интриги, с многото си зеленина и трева, със занемарените къщи с евтини наеми и миризма на зеле, със скромните кръчми и грохнали кафенета, с влюбените през пролетта и лятото — зиме и есен любовта сякаш замираше или се изселваше от „Кристина“ — ме прие от първия миг уютно, скри ме и ми даде илюзията за дом… В този край дори и ястията по кръчмите ми бяха някак „познати“; нито добри, нито лоши, просто познати. Започнах да живея тук.
Исках да живея и да остана тук; когато си легнах първата вечер в старата къща в Буда — своего рода обща фамилна къща, където на всеки член от семейството се падат по един-два прозореца или врати –, си спомних за Бержени217 и си помислих между другото, като човек, който след дълго и безцелно скитане най-сетне се е прибрал у дома: „Искам тук да умра.“ Тогава още не знаех, че това не е толкова скромно желание. Не знаех, че най-голямото, което един унгарски писател може да поиска от съдбата, е надзираващите живота му власти да го оставят да живее на мира и да умре там, в родината, където — по думите на Бержени — „му е постлано ложе“. Навярно това е най-многото, което животът може да даде; и с наивно усърдие се стремях да си събера „дом“ в Буда. Преди десет години не можех да си представя живота другояче, освен в хотелска стая, сред куфари и много щях да се обидя, ако някой ми беше предсказал, че един ден ще се пазаря за прахосмукачка… В старата къща полека се оформяше нещо като жилище и за мен; изнамериха се овехтели мебели от фамилните запаси и от Париж, предвидливо, за всеки случай бяхме донесли със себе си, като част от мебелировката, и един издялан от дървесни корени негърски трон от Конго. Подредих книгите си, купих една кутия фин тютюн за лула и херцеговина, свих си цигари, и животът в Буда започна.
217
Бержени, Даниел (1776–1836): поет, член на УАН. Един от най-големите унгарски майстори на класическото метрическо стихосложение. Подобно на Хораций той изобразява задушевно идилията на естествения живот, все пак основният тон на поезията му е разочарованието. (Бел.пр.)