„Животът в Буда“, разбира се, не бе съвсем тих и безшумен; от време на време се изплъзвах, понякога за половин година, в Париж или Лондон; но „жилището“, навярно и още нещо, винаги ме теглеше назад; винаги се завръщах в Буда, вероятно не само заради удоволствието да притежавам прахосмукачка и негърски трон. Унгарският език ме измъчваше и безпокоеше; на моменти ми се струваше, че никога няма да го науча без грешка, друг път потъвах в него уютно и с щастлива лекота, както в праматерия. Подчинявайки се на неписан закон, и аз пуснах корени в едно кафене в Буда, както подобава на унгарския писател, който „прекарва живота си в кафенето“; вярвах, че тази романтична теория от началото на века задължава и мен. Вярно, в чужбина писателите не седяха по кафенета; в Лондон дори нямаше кафенета… Но в Буда, мислех си, е редно да се посещава усърдно писателския аквариум, кафенето, където писателите като музейни експонати събират прах зад фините стъкла на прозорците. Установих се срещу градинката „Хорват“ в Буда, в окаяно кафене от доброто старо време, което бе отворено всяка нощ чак до заранта, завързах приятелство с главния келнер и с продавача на пури и скоро забелязах, че получавам повече писма и телефонни известия в кафенето, отколкото в жилището си, гостите ми ме търсеха първо в кафенето и едва след това се отбиваха у дома… Приспособих се към атмосферата и това приспособяване не ме затрудни. В кафенето се отнасяха добре с мен, внимателно и кротко търпяха капризите ми, на масата винаги стоеше мастилница с английска перодръжка, прясна вода и кибрит; започнах да се чувствам „истински писател“ в родния смисъл и обнадежден оглеждах литературните хоризонти. Сякаш точно това ми беше липсвало в чужбина, в претъпканите с невъзпитани, забързани и недодялани келнери и досадни клиенти кафенета: парнасовото спокойствие, прясната вода и мастилото на масата — с тези атрибути аз действително започнах да работя.
Като колонизатор, който донякъде трябва да покори, да завземе територията, на която е разпънал своята шатра, от време на време кроях планове за завладяването на Буда. Тази затворена част от града сваляше булото си без охота, недоверчиво. Кварталът „Кристина“ беше пълен с „величества“ — пенсионирани и в активна възраст, самият градски квартал също бе величествен, никога не поздравяваше пръв… Никъде преди това не бях срещал тъй непоклатимо улегнали и високомерни по държание господа, както по алеите в Буда. Започнах и аз да пристъпвам по-напето и изчаквах въглищарят от съседната улица да ме поздрави. Резервираността на Буда надминаваше дори английската сдържаност. Сякаш всеки в претъпканите с „унгарски бидермайер“ тристайни жилища на кооперациите в Буда, в голямата си част без централно отопление и ток, бе загърнат в плаща на Свети Ищван. „Кристина“ приличаше донякъде на Грац, тук живееха пенсионираните кадри на служители от унгарската средна класа; „случайни хора“ като мен, установили се тук за останалия им кратък период от живота, за десетина-двайсет години, не бяха на особена почит. На драго сърце бих отричал професията си, тъй като последният писател, отчасти почитан и търпян по тези места, е бил вероятно Бенедек Вираг218. Стараех се да се приспособя към обкръжението си, защото познавах и обичах тази благочестиво пуританска, четяща предпазливо и образоваща се по свой начин, симпатично непретенциозна и строга по отношение на начина на живот и морала унгарска средна класа — все пак те бяха моето семейство, разбирах мърморенето и ропота им, разбирах какво не обичат у мен и вътрешно им отдавах донякъде право, когато отхвърляха в мен онова, което бе чуждо и будеше съмнения.
Наоколо навсякъде живееха роднини; и със своите притеснения и влечения, със симпатиите и враждите си животът в Буда полека започна и за мен… Този начин на живот на външен вид бе скромен и чист, в жилищата върху нощните шкафчета лежаха списания, чиито заглавия никога не бях чувал, а тукашните кореняци четяха произведенията на писатели, чието литературно творчество познавах само по околен път, по слухове. Имаха влияние течения, за които на официалния литературен пазар дори не се знаеше — по витрините се кипреха същите неколцина „звезди“ или официални литературни ветерани, но някъде долу, в дълбините, унгарската средна класа по загадъчен, сектантски начин заинатено продължаваше да чете своите неизвестни домашни любимци. Един ден пред прозорците на жилището ми беше издигнат паметник на писателя, Карой П. Сатмари, чието име днешното поколение навярно не е чувало — но в „Кристина“ сигурно и до днес си е моден писател и романите му „Пътеводната звезда на Трансилвания“ или „Изабела“ се предават от ръка на ръка в този градски квартал. Известно време търговците от околността ме приветстваха с дълбок поклон; по-късно узнах, че някой бе разнесъл славата ми на „жилищен собственик“ в района. Когато излезе наяве истината, че не съм собственик на жилища, а само писател — а всяка истина в „Кристина“ излиза наяве –, пак ми се кланяха, но вече не така дълбоко. Всъщност просто отвръщаха на поздрава ми. Дори полицаят от ъгъла ме държеше под око и често ме вписваше за нарушител като собственик на куче. Полека проумявах, че будя подозрения в „Кристина“.
218
Вираг, Бенедек (1754–1830): поет, писател, преводач, католически реформаторски свещеник. Значителна фигура на ранната унгарска елегийна поезия. (Бел.пр.)