Добрата журналистика е винаги агресивна — дори когато одобрява, съгласява се и благославя нещо. Журналист, който за всяко явление от живота упорито повтаря, че така е писано и амин, е скучен и не дотам убедителен. В цирка във всеки случай очакват от назначените зверове да разкъсат всеки, езичник и християнин, който припари на арената. Забелязах, че всеки следобед между шест и седем механично се настървявам, надушвам коварства и предателства, подкупност и неправда, навсякъде долавях „наглостта на бюрокрацията“, корумпираността на светските големци, изневярата и ординерните намерения на жените. Забелязах, че съм възприел поведението на „борбен журналист“ и се наблюдавах с подозрение. Светът бе препълнен до краен предел с подлост и коварство — но понякога ми се щеше да разбера онова, което журналистът има възможност само да порицае и „разкрие“… Особен, силен е този опиум, с който писателят не може да живее дълго в безопасност; машиналното подозрение, онова нехайно превъзходство на журналиста, който „знае със сигурност“, че хората са само два вида: такива, за които още не е излязло нещо наяве, и такива, за които вече „е излязло наяве“, полека-лека прави писателя обвинител. Да, всеки бе подозрителен… истински танц на смъртта гледах в упор през тези години, чезнеха и погиваха бляскави имена, разкошни човешки същества, богати и могъщи, добродетелни и грешни, глупави и гениални, в мелницата на безспирното време! Големецът, при когото само преди три дни бях вечерял в компанията на градските първенци, на третия ден сутринта лежеше с простреляно чело на дивана в своя кабинет или стенеше и проклинаше от затвора; полубожеството, пред чиято приемна се тълпяха величия с исторически фамилии от цялата страна, на следващия ден отговаряше със заекване на безпощадните въпроси на съдията — всеки рано или късно „влизаше в рубриката“, гледах всички като хора, които някой ден ще станат материал за статия. Това не е възвишена позиция; но на практика това е журналистиката…
Писателят понякога иска да е nobilis. Иска да утвърждава нещо, на драго сърце би казал: да… Журналистът се сражава на два фронта; писателят има усещането, че се бори, дори когато се съгласява и мълчи. Научих, че добрият журналист е солидарен с гнева си, със своите обвинения и антипатии; в мига, когато напада, действително вярва в яростта си; тази солидарност е кредитът на журналистиката. Минаха години, докато забелязах, че не вярвам безусловно в своя гняв. Един ден трябва да се направи избор: писателят иска думата и журналистът в такива моменти трябва да замълчи, не може да се живее раздвоено, да се вярва раздвоено, не може в разни периоди от деня „да проявяваш разбиране“ към онова, което в щурмовите моменти на официалните редакционни часове трябва да мразиш и изтребваш безусловно… Един ден престанах да вярвам, че аз съм този, който трябва да изтреби цялата пошлост, мерзост и корупция на света; да, не вярвах дори и това, че с хвъркати, бързокрили, писани слова може да се промени нещо на този свят. Изпитах чувство на несигурност и световъртеж, както зидар, погледнал надолу от високото. Започнах да се вглеждам във всяка написана дума; работех по-малко, но това по-малко ми даваше все повече работа.
9
Паралелно с „живота в Буда“ течеше и пещенският живот… Но в Пеща не познавах никого. По едно време се опитах да посещавам „обществото“; скоро изоставих тези безплодни опити. По природа съм самотник, едва ли не мизантроп. Всеки нов човек е изпитание за мен, познатите ме изтощават като ангажимент, за който нямам достатъчно сила. Водех борба срещу тази си боязливост и приемах „поканите“. Колко примитивно бе всичко… този плах, в смущението си често дързък и горделив, недодялан и грандомански пещенски живот! Липсваха онези двеста-триста години школовка по светско общуване, които в Париж дори и бакалинът получаваше като дар и наследяваше. Липсваше онова отсъствие на персоналност, без което няма салонен и светски живот. Колко помпозни бяха тези пещенски салони! тези вечери! колко богати, колко особено, загадъчно обилни и аристократични, и все пак колко семпли, разпилени и невзискателни, колко съмнителни! Седях на богаташките трапези в Пеща и всеки миг очаквах да се отвори вратата и да излезе наяве нещо много неприятно… често, макар и не в същия миг, но след няколко месеца или години, „нещото“ излизаше наяве — оказваше се, че богатството не стои на сигурни основи, салоните са къщички на пачи крак и при първия порив на вихъра бушуващото време отнасяше декорите!