Пишех, защото исках да кажа нещо; пишех, защото този „начин на живот“ отговаря на характера ми и на духовния ми строй; защото писателското слово ми дава такова върховно житейско възприятие, каквото житейските действия никога не могат да предизвикат; защото тези житейски възприятия също не могат да са цел на писателя и те трябва да бъдат отречени, всичко да се спаси в затворената форма, в която произведението живее вече само по себе си, без да се подхранва от външния свят, без родственици и почитатели, дори без отзвук и успех. Исках нещо да кажа — и написах книга, сетне още една, и тогава разбрах, че писателската „програма“ не е поредица от книги — винаги, с всеки написан ред искам да кажа все едно и също, чрез книги и жанрове приливът се стича към общата делта, а аз просто присъствам, трябва да съм там с целия си живот и съдба, защото има нещо, което желае да бъде изразено чрез мен. Това „нещо“ бе безформено, понякога имах чувството, че е бездуховно. Суровият работен материал винаги бе проста кал, в която трябваше да вдъхвам не само душа, а пропорции и ритъм на формата. Живеех притиснат и безпомощен, очи в очи с работата, дори не виждах крайните й пропорции, тя бе заредена с излишъци, с плевели, със случайности, вече не чувствах мащабите й, както човек не чувства мащабите на живота; навярно произведението добива крайна форма едва в последния миг от живота и едва отвъд него се пречиства, отърсва се от всичко излишно, споява се в произведение, в органично същество, в жизнеспособно цяло. Не виждах ясно докъде бих могъл да стигна в тази задача; писателят навярно никога не вижда ясно пътя си сред девствения лес на творбата, тук няма указателни табели, през дебрите те водят инстинктът и тайни гласове. Никога не проумях писателите, които в миг на вдъхновение „измислят“ безсмъртните си изречения; работата намира нас, не ние — работата, и най-многото, което можем да сторим, е да не бягаме от нея. Понякога ми изглеждаше, че всеки написан ред е блуждаене, отлагане, хилядите и хиляди дребни писания, поредицата от книги, всичко е само измъкване от задачата, с която си се наел; но накрая няма да успееш да избегнеш срещата, не може просто да пишеш книга след книга и да искаш от писателската си орис нещо като отсрочка за отложен падеж, един път ще бъдеш принуден да застанеш пред своята задача и тогава или ще спреш, или ще се провалиш със словото, което никой не може да изрече вместо теб… Всичките ми писателски начинания са били бягство, изневяра; сякаш умолявам daimon-а да ме пусне и този път, още не е дошло времето, първо искам да кажа нещо друго; това са все още приготовленията, упражнения за пръстите, още не чувам ясно собствения си глас, изпълнен съм с чужди мелодии, първо трябва да забравя всичко, което съм чул или почувствал, трябва да забравя всепроникващите литературни мелодии, с които е пълна акустиката на моето време… Да, първо ще понапиша това-онова и чак след това ще се отдам на своята задача! Пишех книги, сякаш плащах дан на съдбата, стараех се чрез дребни жертвоприношения да умилостивя непреклонното божество. Но дълбоко в себе си, смътно и мъчително знаех, че няма да се измъкна толкоз евтино.
„За какво ще пишете“ — ме питаха; и понякога с учудване установявах, че има и писателска орис, има определени задачи, които не могат да се избегнат, както някои човешки срещи, емоционални или чувствени връзки. С отчаяние забелязах, че за години напред или дори за цял живот зная за какво ще пиша — по време на разговор подхвърлях идеи за книги, които някога, навярно, по-късно, бих искал да напиша — и след години със слисано изумление забелязвах, че пиша книгата, онази, за която преди години съм споменал случайно, мимоходом. А толкова добре би било да мога да избягам от тези „допълнителни“ задачи, да „пропусна“ едно или друго, да почивам и да се протягам, да събирам сили за други експерименти; но не, не можех да се изплъзна от нито една буква. Очевидно всеки ред бе част от една и съща задача; дори и излишните, несъвършени, престъпно нескопосните или небрежни редове… Зная, че никога не съм се готвил за „голямата книга“, в която „ще кажа всичко“; писателят знае, че никога не казва „всичко“ и големи книги се готвят да пишат само дилетантите или професионалистите, живеещи в покрайнините на литературата. Вярвах по-скоро, че сред всичките ненужни, припознати с неспокойна и нечиста съвест и все пак неизбежни съчинения по конкретен повод, веднъж ще съумея в някой ред или пасаж да кажа онова, което никой друг не може да каже вместо мен. Предполагах, че казаното от мен няма да бъде особено умно, фрапиращо самобитно, ослепително духовито; възможно е като му дойде времето и мястото, да се наложи да го изрека под формата на клише, защото както в живота, така и в литературата най-важното съобщение, онази дума или мнение, които изразяват безостатъчно човека, са най-често твърде обикновени. Понякога си въобразявах, че всичко, което пиша, е само предисловие и претекст: в действителност искам да опиша, да обрисувам една-единствена фигура и с изненада забелязах, че тази фигура е жива, вече зная името й, познавам я, зова я: струва ми се възрастна жена, тя стои в центъра на една човешка общност, не е особено умна, нито дотам добра, просто знае нещо, навярно „тайната“ на живота, която тя със сигурност не би могла да изрази с думи: има равновесие, това е всичко… Тайната на тази жена, на тази по-жива от всички реални жени непозната, ми се искаше да разгадая по време на работа. Дали това е писателското „верую“? Сигурно не е. И понякога се изумявах колко разточително, по какви заобиколни пътища трябва да диря път към нея, трябва да пребродя стотици островчета на спомените, докато се добера до нея — тя е в дъното на всичко, което зная или бих искал да зная за живота; не знам коя е тази жена, дали е живяла някога, дали съм се срещал с нея? Навярно тя е майката, другата, вечна и непозната, с която бих искал да се срещна; не зная. Но зная, че я диря с всеки написан ред, с всяка книга и жанр; сякаш би могла да ми даде отговор. И сетне минаваха години, изпълнени с труд, с компромиси и експерименти, когато виждах лицето на тази фигура все по-смътно, по-неуверено, не чувах гласа й; и тогава за миг, в чужди краища, неочаквано я съзрях. Сякаш работата не бе нищо друго, освен претекст и повод да я срещна веднъж.