В подвързия с цвят бордо, със златни букви и каре със собственоръчния подпис на авторите във факсимиле на титулната страница поредицата „Унгарски класици“ заемаше дълга полица. Това, което евентуално липсваше в тази колекция, изследователят можеше да открие в „Илюстрована библиотека на класиците“ — особено луксозна поредица с позлатен щампован релефен портрет на автора върху обложката на книгата, с шарки на теменужени листенца върху подвързията, а страниците на текста бяха изпъстрени с директни, недвусмислени илюстрации. Тези рисунки се стремяха да развиват читателския интерес и по простичък начин изобразяваха онова, което поетът художествено бе обрисувал или само загатнал. В паметта ми се е запечатала една илюстрация от „събраните съчинения“ на Дюла Ревицки — „събраното съчинение“ бе всичко на всичко едно тъничко томче — към стихотворението „Пеещият просяк“, тя действително изобразяваше пеещ, сляп просяк, старец с дълга брада, който седи на двора, край градинския зид и свири на арфа. Всеки път, когато прелиствах на тази картинка и прочитах наивното, печално стихотворение, аз плачех. Виждам отчетливо цветовете на книгите, отровнозелената подвързия на „Избрани класически романи“, кафявите „Книжа от емиграцията“ на Кошут, светлосините творби на Хърбърт Спенсър, тъмнокафявия „Свят на животните“ от Брем, някаква естественонаучна поредица с луксозна подвързия, чиито отделни томове носеха заглавията „Човекът“, „Земята“ и „Вселената“ — вниманието ми бе привлечено особено от последния и още тогава сметнах за дръзко начинание от страна на автора и издателя, че бяха обединили в един-единствен том такъв порядъчно обширен материал, който обхваща повече или по-малко ред конкретни проблеми на „вселената“. Спомням си още едно огромно по обем „луксозно издание“ с корици, орнаментирани с истински скъпоценни камъни и пластинки от благороден метал, което представяше в текст и образ завладяването на родината от Арпадите33, агентът, който бе вмъкнал това книжно страшилище в дома ни, трябва да е бил много сръчен. Книгата на Бела Тот „От уста на уста“ и неговата „Унгарска съкровищница на анекдотите“, няколкото тома на Херцег и Тьомьоркен, съчиненията „Поклонници“ и „Сурови времена“ на Кемен, няколко по-стари издания на стиховете на Арани, Вьорьошмарти и Петьофи, и един том на Пекар — романът „Старши лейтенант Додо“ — също се намираха в този книжен шкаф. Първата „модерна“ книга, която получи граждански права на тази етажерка, бе „Кално злато“ на Мориц. По онова време баща ми с особено влечение и предпочитание четеше унгарските класически автори, например умееше да чете по цели нощи Кьолчеи, Казинци, че дори и Гвадани. По-късно, когато носех у дома книгите на кръга „Запад“34, литературните шаржове на Каринти се радваха на голям успех; те не познаваха повечето от осмяните автори — бяха чели за Ади само от писанията на Ракоши35, дори Костолани и Бабич бяха чували по-скоро по повод на някои литературно-политически пререкания –, ала шаржовете разглеждаха с одобрение. „Тъй пишат те“ — казваха. И така, по косвен начин прочутата книга на Каринти действително популяризираше модерната литература.
Всеки понеделник се отбиваше един попрегърбен, фъфлещ човечец с кожени дисаги на гръб, от които ни заливаше богат избор от „Световен журнал на Толнаи“36, „Нови времена“, „Velhagen und Klasings Monatshefte“ и целият асортимент на местните и чуждестранни литературни куриери. „Той е тук, пак е тук“ — проточваше глас, вече на стълбището, възторжено и прочувствено, сякаш бе от огромно значение, че е дошъл новият „Blatt der Hausfrau“. И наистина го чакахме с разтуптяно сърце. Той внасяше „Литературата“, „Културата“ в нашия провинциален живот. Двадесет години не бях виждал този хералд след това. Когато две десетилетия по-късно пак се озовах в града, сред прииждащите призраци от детинство изникна и мъничкото джудже, спря ме на улицата, измери ме от край до край с познат поглед и доверително, с прилепена на уста ръка прошепна: „Разнасях тридесет години културата навред из града; знаете ли как свърши това? Паднах в отходната яма.“ Махна с ръка и ме заряза на ъгъла на улицата. Поинтересувах се и научих, че тази тъжна вест е дословно вярна; той бе паднал в ямата на нужника с претъпканите с „култура“ дисаги на гърба си и за малко да се удави. Грубоват е този символ и все пак ми се струва, че друга участ едва ли би могла да застигне този възторжен глашатай на еснафската култура.
33
Арпад (?–907): главен вожд на унгарските племена, които през 896 г. се заселват на днешните унгарски територии и основават унгарската държава. Той е родоначалник на династията на Арпадите, която управлява страната до 1301 г. (Бел.ред.)
34
Кръгът „Запад“ е обединен около едноименното литературно и критическо списание (1908–1941) за духовно обновление на унгарската култура от началото на XX век. (Бел.пр.)
35
Ракоши, Йеньо (1842–1929): писател, журналист, директор на театър; на страниците на „Будапещи хирлап“ неведнъж пише нападки срещу лириката на Ендре Ади, особено през 1909 и 1915 г. (Бел.ред.)
36
„Световен журнал на Толнаи“: илюстрован седмичник (1895–1944), предназначен за широка читателска публика, издаван от Печатницата на Шимон Толна в Будапеща. (Бел.ред.)