12
Погребахме татко, а аз се почувствах като човек, който е получил нов чин, повишили са го; обхвана ме особено, задушаващо чувство на свобода, сякаш ми бяха казали: сега вече всичко е разрешено, можеш да постъпиш в партията на анархистите, можеш да се обесиш, всичко, всичко е разрешено… С тази „свобода“, разбира се, не можех да предприема нищо. Няма никаква друга свобода, освен тази на обичта и смирението. Но след смъртта на баща ми трябваше да забележа, че в тоя живот той единствен е бил безкористно добър към мен по своя тъжен и културен начин — защото за добротата също е нужна култура, иначе е непоносима — и не мога да обичам друг, вместо обич и смирение в мен бушуват надменност, травми и жажда за мъст. Разумът и прозрението уталожват и са отдушник за тези страсти; в „изцелението“ не вярвам, не вярвам и в мира. Знаех, че вече с никого повече няма да имам такава безусловна, човешка връзка; трябва да се отдам изцяло на работата, на „начина на живот“, и да съхраня в него всичко, останало човешко в мен и в моя свят.
Защото светът, в който живеех, сам не вярваше повече в „мира“, нито в изцелението. Наплашеният еснаф хленчеше навред по света и не искаше друго, освен да протака и да се пазари. Житейските поля бяха огрени от злокобна светлина. Живея в разтреперан от ужас, недоверчив свят, в който държавници понякога дават отсрочка на човечеството, насърчават го по служба още веднъж да засее земите с пшеница, да напише още една книга или да построи още един мост; в такова перманентно чувство за опасност протичат животът и работата. Класата, в която съм се родил, се размива сред по-напористите прослойки; нивото на културата й през последните двайсет години застрашително рухна, взискателността на цивилизования човек е на отмиране. Идеалите, в които са ме учили да вярвам, ден след ден се озовават на сметището като презрени дрипи; над необятните простори на някогашната цивилизация се шири тиранията на стадния инстинкт. Обществото, в което живея, е безразлично не само към върховите постижения на духа, а и спрямо човешкия и одухотворен стил на обикновения делник. Помислите, които видимо, осезаемо пронизват моята епоха, ме изпълват с отчаяние; презирам масовия вкус, развлеченията и претенциите на съвременните тълпи, наблюдавам със съмнение техния морал, считам за фатална целеустремеността на епохата към техника и рекорди, които удовлетворяват едва ли не безостатъчно тълпите. Духовният човек е самотно явление и е принуден да се свре в какви ли не катакомби, както през Средновековието отшелниците, криещи тайната на Буквата от вандалстващите завоеватели. Всяка демонстративна изява на живота е обладана от недвусмислено, трагично усещане за страх.
В такова време аз трябва да живея и работя, както мога. Много е трудно. Понякога с изумление забелязвам, че по душа и вкус се чувствам по-близо до шейсетгодишни хора, отколкото до двайсет и петгодишните. Всички ние, родените в последния, звезден миг на „класата“, сме така. Който днес пише, той като че ли иска да остави свидетелство за следващата епоха… свидетелство за това, че столетието, в което сме родени, някога е проповядвало триумфа на разума. И до последния миг, докато мога да изписвам букви, аз искам да свидетелствам: че е имало една епоха, че са живели няколко поколения, които са проповядвали триумфа на разума над инстинктите и са вярвали в съпротивителната мощ на духа, която може да озапти кръвожадността на ордата. Като житейска програма това не е много, но другояче аз не мога. Всичко, което зная, е, че по свой си начин, с жестокост, с изневяра, искам да остана верен на тази поука. Истина е, видях и чух Европа, преживях една култура… можех ли да получа нещо повече от живота? И тъй, сега поставям точка, и както глашатай, оцелял след изгубена битка, изрича вестта си: искам да помня и да мълча.