10
Такава беше къщата, жилището. От прозореца на трапезарията се откриваше гледка към големия хотел отсреща — най-грамадната странноприемница в тази част на страната –, където веднъж бе живял и обядвал и самият император и крал Франц Йосиф, когато по тези места се провеждали военни учения. На първия етаж на хотела, срещу прозорците на нашата трапезария бяха прозорците на „кралските апартаменти“ и веднъж, когато малкото ми братче се разболя от скарлатина, ние също преспахме в онази изискана стая, и аз цяла нощ не можах да мигна от вълнение. Гостилницата на странноприемницата се държеше от рижав кръчмар, когото кралската визита бе подтикнала да внесе в канцеларията на кабинета една непристойно надута сметка; пътният интендант на Франц Йосиф намерил за скъпа най-вече рибата и енергично порицал алчния за пари кръчмар, който навлякъл такъв позор на града. От ресторанта на странноприемницата се откриваше огромна зала, където се провеждаха концертите, рецитациите и областните балове, както и „пробните балове“ на местните танцови школи, тези тъй китни и безразборни в спомените детски увеселения с миризма на одеколон. В един по-малък салон на хотелския етаж куцият, стар маестро по танци и неговият ослепително елегантен, млад помощник господин Т., който се пръскаше от глава до пети с някакъв парфюм с аромат на канела, обучаваха градската младеж на танци и на благоприличие; навярно тази много силна, противна миризма бе причината да се страхувам от него, да не приемам неговите съвети и никога да не се науча да танцувам. В салона горяха газени лампи и малките танцьорки се рееха с развети ленти под звуците на вечно разстроеното пиано, на мода беше танцът „бостън“, учехме обаче и разни особени полки, например тиролски ландлер. „Ето някои движения, които ще ви бъдат нужни в живота!“ — казваше господин К., куцият маестро по танци на нещастните, непохватни възпитаници. Скокваше пъргаво в черния си жакет насред „закритата група за деца от най-добрите градски фамилии“ и нагледно им показваше движенията, които щяха да им бъдат нужни в живота. Едно от тези движения — автентично творение на господин К. — завинаги се е запечатало в паметта ми: танцьорът приближава танцьорката изотзад с прокрадващи се стъпки, напомнящи подскоци на козел, и ту отдясно, ту отляво наднича в лицето на поклащащата се насам-натам с тритактова стъпка и усмихваща се в свенливо очакване партньорка. Миризмата на помада, на детски коси, на запотени млади тела и мирисът на вечно изпускащите газени лампи се смесваше с канеления парфюм на господин Т. в салона и всичко това съставляваше онзи никога неотминаващ спомен за вълнение, онзи аромат на детска любов, който и до днес ме удря в носа, щом отнякъде дочуя тритактовите звуци на полката.
От прозореца на трапезарията се виждаше големият, настлан с павета площад, където всяка сутрин се събираха каруцарите и хората от пазара. Пъстра и ярка картина, същински азиатски базар. Всеки обед в единия ъгъл на площада, под прозорците ни зазвучаваше мелодията „circumdederunt me“ на погребалните шествия или траурният марш на военните погребения, които се свиреха от духов оркестър. Градските мъртъвци бяха съпровождани пешком от свещениците само дотук, тук освещаваха ковчега, попът, факлоносците и опечалените сядаха в колите, а нагиздените с траурна премяна и черни щраусови пера коне препускаха с катафалката нататък към гробищата вече в по-бързо темпо. Точно в два часа по пладне, почти всеки обед през дългото десетилетие на моето детство, внесеше ли камериерката фидето39, под прозореца гръмваше траурен марш, чувах жаловития напев на свещеника, латинската реч, плътните, скриптящи траурни звуци на военния оркестър — и всеки обед отчаяние и тъга разяждаха сърцето ми. Това отчаяние се бе породило у мен не точно от непонятната и жестока тайна на смъртта, а заради скованите педагогически принципи на майка ми, която твърдо ни бе забранила веднъж и завинаги да скачаме от масата заради разни чужди мъртъвци. Погребваха ли войник, след час и половина духовият оркестър пак минаваше, марширувайки под прозорците ни, този път подел весела, динамична мелодия, провъзгласявайки по този начин „тържеството на живота над смъртта“. (Една от моите възпитателки разтълкува така доброто настроение на връщащия се от гробището хонведски оркестър.) Китният парад на военните погребения по едно време бе подмамил доста пехотинци към самоубийство; сантименталните селски момци изповядваха в прощалните си писма, че са завидели на техния пищно погребан другар и съселянин заради почестите, те също не искат да са по-назад по юначество, следват другаря си в смъртта и умоляват семейството, познатите и кумовете да не се скъпят и да ги съпроводят с духовия оркестър до гробището. Истинска епидемия се беше разразила по едно време в пехотата, войниците в надпревара се застрелваха със служебното оръжие, за да може местната селска Борбала да види оркестровия парад, с който съпровождат годеника c до гробището. По-късно военните власти забраниха самоубийците да се погребват с оркестрово и парадно шествие. Епидемията отслабна, пехотинците размислиха — дали заслужава да се погребваш без музика?
39
В унгарската кухня има обичай добавките към супата (фиде, варени зеленчуци, месо и т.н.) да бъдат сервирани в отделни съдове и да се добавят от всеки по желание. (Бел.пр.)