11
Паровоз с формата на сандък, подклаждан с дърва, пухтеше на равни промеждутъци по цялата Главна улица в посока към Ручея, едно от градските летовища; десетилетие преди трамвая това особено и недодялано превозно средство осъществяваше градския транспорт, излетниците обаче го ползваха по-скоро лятно време. Щом първият сняг затрупаше пътищата, теснолинейката се озоваваше с месеци в депото и едва напролет познатата й свирка, нейното оглушително, пронизително звънтене отново простенваше по широката улица. От едната страна на дългата Главна улица — осведомени хора оценяваха дължината й „точно на един километър“ — се разхождаха господата, от другата страна — прислугата, войниците и по-скромните членове на обществото. Множеството от „господарското стъргало“ грижливо съблюдаваше да прекосява пролетарската половина от улицата само при крайна нужда; възникналата през десетилетията практика беше раздвоила общността на разхождащите се, самите прислужници също бдяха да не би случайно да прекрачат на отсрещната, „господарска“ страна, и защо трябваше всъщност „да се смесват“ тъкмо на улицата, когато в други житейски ситуации, при други случаи бяха тъй несъвместимо разделени, както водата и олиото? „Стъргалото“ се начеваше в дванайсет на обяд от „господарската страна“ на улицата и сетне, към шест часа вечерта, отново набъбваше. На ъгъла при катедралата, на мястото на „зяпачите“ пред кулата „Орбан“ се шляеха юристите и армейските офицери, областните контета с бели гамаши и вталени балтони, подплатени с кожа, защото в облеклото на безгрижната градска младеж се чувстваше модата на близкия Шарош. Народът на стъргалото дефилираше пред театъра, пред един от графските палати между катедралата и Главната улица, във вечерните часове тук се разхождаше елегантната, градска тълпа и сред тъмното цивилно облекло навремени проблясваше светло петънце, кремавите наметала на разтъпкващите се „бели свещеници“. Тези превъзходни възпитатели водеха оживен мирянски обществен живот. Вечерно време се появяваха в театъра с черни фракове, с бели жилетки от пике, и седяха тъй изискано на първия ред на партера, облакътени на перилата между оркестъра и залата, скръстили ръце или вдигнали театралния бинокъл с белите си ръкавици от гласе и кимайки със светска непринуденост на свои познати в ложите, както галантните придворни абати на Людовиците във версайския театър. Стъргалото бе винаги оживено от тези любезни свещеници, „светското“ им поведение с нищо не издаваше строгостта на живота в католическия орден; либералният светоглед, мирянското, хуманно поведение бе белязало както тяхното обществено и научно творчество, така и възпитателните им принципи.
Господин епископът живееше на Главната улица в изтънчен бароков палат на етажи; самия него хората виждаха по-рядко, живееше уединено, не ходеше никога в компания и само на здрачаване крехката му, изтънчена фигура се мяркаше по улиците на предградието, придружена от любезен каноник или придворен свещеник. Епископът беше влиятелен господар; възпитавал бе великите херцози на Хабсбургската династия и дворът не го бе забравил дори и по-късно, когато се беше оттеглил в това градче. Рим и Виена се вслушваха в мнението му и уважаваха неговите съвети. Бе голям господар, убеден и строг, аскет; до края на дългия си живот избягваше тълпата, паството му го виждаше само на големи празници, когато се появяваше с изключително църковно великолепие. Иначе живееше незабележимо, спеше на войнишко легло, както императора или бедните, възпитани на строг ред монаси. Потегляше на следобедните си разходки с архиерейска шапчица с особен фасон, ниско бомбе от някакъв много бляскав, подобен на кадифе, корав филц, от чиято периферия отзад, на темето на епископа, висеше малък златен пискюл; зиме и лете носеше ръкавици и срещнеше ли деца, поспираше и ги погалваше по лицето с ръце в ръкавиците. Разхождаше се из бедняшките квартали, по изоставени улици, веднъж го следвах продължително, привличаше ме неговата крехко, изтънчено излъчване, особено ме изкушаваха неговата шапчица и златният пискюл, защото никой друг в града не носеше подобна шапка. На един уличен ъгъл ме забеляза, спря се, повика ме при себе си, попита за името ми, хвана ме за ръка и ме съпроводи у дома като заблуден агнец. Това отличие ме изпълни с неизказана гордост, дълго време трескаво разказвах всекиму, стига да ме слушаше, че епископът, един истински епископ ме е завел за ръка у дома. Във възторга си дори реших, че — от благодарност, като любезна отплата — ще стана свещеник и с един от моите другари, длъгнестият син на барон от войската, си ушихме църковни дрехи от ризи и стари фусти, литургийни одежди, мантия, епитрахил, и дълго играхме тайничко на литургия, миропомазване и кръщение; аз бях свещеникът, а той — анагностът, дори научих голяма част от текста на богослужението на латински. Особена игра бе тази: устроихме параклис в изоставения сайвант за дърва, вдигнахме олтар, за литургиен потир осветихме една от винените чаши на дядо, купувахме нафора от кукловода Амбрози и щом моят анагност дръннеше с острието на ножа по ръба на една чаша, аз вдигах високо пълния с вино потир и, тръпнейки, усещах в устата си нафората, която в този миг се превръщаше в Тялото Господне… Не беше съвсем в реда на нещата тази игра и господин епископът, ако се разчуеше, едва ли щеше да й се зарадва.