В двора на епископския палат, в една от задните стаи на дворното крило се помещаваше редакцията на клерикалния вестник. В града излизаха четири всекидневника, вестникът на епископа и още две печатни издания на Националната партия на труда се печатаха на унгарски език, четвъртото — един разпространяван и в сепешките земи отколешен ежедневник — на немски. Журналите свързваха двата края с партийни пари и редакторите често се сменяха. Повечето провинциални редактори по онова време бяха романтични рицари-бродяги, скитащи наемни труженици, които често меняха градовете, журналите, а заминаването им опечаляваше главните келнери в местните кафенета. Провинциалният редактор бе пристрастен към литературата по призвание, и в кафенето, ако не играеше на карти, мраморната масичка пред него бе отрупана с творби на „най-модерните автори“. Обикаляха страната, както примадоните, трудът им бе унизително лошо платен и свързваха двата края от странични доходи, подхвърлени от игралната маса или печатната кампания на местната клика. Печатът тогава все още беше авторитет и власт. Сред тези напористи харамии на буквите местният редактор беше всемогъщ, страховит, всепроникващ, подпухнал и тлъст човек, който с астматично пухтене ходи по цял ден из града, възелът на вратовръзката му хлабаво виси под мазната му гуша, за него всяко дело е „обществено“, от време на време пътува до Пеща, където преговаря по държавни дела „с висшите кръгове“, както по-късно доверително подхвърля… Гражданството се страхуваше от пресата. Търговецът, банковият директор, градският чиновник принудено, с показна интимност публично засвидетелстваха добрите си отношения с пресата, еднообразното буржоазно битие ревниво криеше шаблонните си тайни от ревизорите на публичността. „Господин редакторът“ бе винаги човек с възвишена душа, който се увлича по Ади и модерните поети, но в същото време честичко посещава директорските кабинети на провинциалните спестовни каси и кооперации, където диспутът се върти най-вероятно не само около литературата и поезията. Ето защо се страхуваха от хората на пресата и обикновено ги презираха. Когато семейството ми подразбра, че в Пеща се навъртам край разни вестници, дълго ме смятаха за пропаднал човек, сякаш се бях хванал за кожодер или за палач. През този период вестникарят в провинцията още не се числеше към буржоазната среда, поздравяваха го любезно, без обаче да го канят на обяд. В стълбицата на обществените рангове той се нареждаше малко преди изпълнителя на любовните роли от местната театрална трупа. Неговото социално и икономическо положение претърпя заслужени и благоприятни промени едва в последно време.
„Редакцията“ най-често беше полутъмна стаичка в съседство с печатницата, тук бяха разположени и складът, и издателската служба, както и неотменната книжарска търговия; киселата, спарена миризма на макулатура се смесваше с тежките, задушливи пари на печатарското мастило и оловния прах, „главният редактор“ седеше, пушейки пура, на писалището в издателската кантора и блъскаше глава как да се добере до правителствена субсидия или изгодна държавна печатарска поръчка, редакторът бе запечатал пещенския телефон на съседната маса, през остъклената врата се чуваше тракането на печатарска машина и песента на момичетата-фалцовачки. Омагьосано помещение, вдишаше ли някой веднъж атмосферата му, биваше погубен. В съседната зала във високи словослагателни шкафове, чиито капаци бяха разделени с дребни преградки, събираха прах Буквите. Като ученик с умиление се прокрадвах в словослагателската стая на познатите ми тукашни печатници, гледах ръчния труд на словослагателите, докато един ден старият Банекович, доайен на местните словослагатели и метранпаж на най-големия местен журнал, не ми рече: „Нямаме уводна статия, млади господине; напишете нещо.“ Отидох в редакционната стая, която беше празна — редакторът играеше някъде на карти –, седнах на една маса, намерих няколко хартиени обрезки, почнах да гриза върха на перодръжката и написах уводна статия срещу вредителското и самовластно градско стопанисване. Банекович прочете статията, похвали ме, набра я веднага, собственоръчно върза шпалтите на страниците и вечерта тя излезе. Развълнувано ходех цял ден из града, чувствайки, че с мен се е случило нещо непоправимо. Бях на четиринайсет години.