През летните месеци патрицианските фамилии се изнасяха вън от града, в „Банко“ или в летните си къщи на „Ручея“. От първи юни подклажданият с дърва паровоз пухтеше всеки ден по брега на Ручея до кръчмарница „Агнец“; там започваше стръмният серпентинен път, който водеше през дъхащите на гъби, едва докоснати горски дебри до върха на планината, в недоустроения бански курорт Банко. Тилилейската гора беше градска собственост, гъста, страховита, девствена земя. При слънчево време от „Отилия“, една от бледозелените поляни в гората, се виждаше заснеженият планински връх на държавната граница. Гората беше пълна с малини, с ледени извори, с ядивни гъби, хвойна, боровинки. Беше толкова „истинска“ гора, че по-късно не открих никъде нещо подобно; гледах с горчивина френските и английски лесове и всичките ми изглеждаха оскъдни, не можеха да се мерят с древната гора, където бях прекарал летата на своето детство. Гората стигаше до безкрая, беше се разпростряла на стотици хиляди холда, от поляните на Храдова се виждаше долината, шарошките и сепешките села — чист, пъстър, спокоен пейзаж, с друг климат, вкус, аромат, различен от всичко, което по-късно опознах в страната. В живота на малките градчета от околията, по фасадите на къщите и в подредбата на сводестите стаички личеше отпечатъкът на вековни, истински градове. Една истинска „родина“ бяха тези няколко области, които можеха да се зърнат от Отилия и Храдова — навярно по-истинска и по-съкровена, отколкото другата, непознатата, тогава още огромна и властна, част от която бяха те. Горе на планинския връх започваше безкрайна борова гора. Тази борова гора, чието шумолене и тишина се бяха запечатали в ушите ми така, както роденият край морски бряг непрестанно, дори в големия град, чува плясъка на вълните, в първия ден на войната беше изтръгната до корен от буря; обезумялото дихание помете голямата гора на моето детство, както и всичко, което беше част от него и бе ценно.
Горите в Банко и Храдова още се кичеха в буйна, девствена премяна, когато няколко градски семейства построиха тук летни къщи или взеха под наем стаи в миришещата на мишки, плътно обрасла с лишеи селска странноприемница. Първата представителна вила с вид на ловджийска хижа, която зърваше сред къщите в селището идващият по горския път градски посетител, беше собственост на една моя възрастна леля; лелята боледуваше от тридесет години, не ставаше от леглото, но и изпод пухените юргани уреждаше с голямо старание домашните дела и стопанисваше имота си. Тя се изнасяше тук в началото на всяко лято „на чист въздух“ — разбира се, никога не напускаше плесенясалите стаи на лятната къща, прозорецът й беше облепен с органтин40, давеше се в задушната стая, легнала с камизола и боне в бухналото от възглавки и юргани легло, сред канарчета, ибрици, плетени кошници и домашни плетива и хвалеше пред гостите преимуществата на хубавия въздух. В стаята гостът се задушаваше от плесента, от болничната миризма и задуха, но лелята никога не забелязваше това, а ежегодната „смяна на въздуха“ наистина й действаше добре, защото живя дълго. В селището течеше приветлив и мирен курортен живот, по онова време гражданството не посещаваше далечни курорти, освен ако не заболееше. Вечерният файтон докарваше от града съпрузите и провизиите за другия ден. Пламъчето на свещите, наредени по масите в ресторанта на странноприемницата, бе защитено от вятъра, вечер свиреше циганска музика, и от тази буржоазка идилия струеше невероятен покой. Взаимната обвързаност на патрицианските поколения, задушевният им начин на живот определяше и отношенията между семействата; кой би тръгнал оттук по чужди курорти, в несигурния свят? Все пак ходих веднъж с родителите си на курорт в чужбина, край Източно море, бяхме взели с нас и новороденото ми, няколкомесечно братче; майка ми се притесняваше как ще се отрази друсането от пътуването на детето и затова му окачи люлка между вратата и прозореца в железопътното купе. Благоприятното последствие от това изобретение беше, че пътниците отбягваха купето ни, а неблагоприятното — че от нашия град до Берлин братчето ми получи мозъчно сътресение в люшкащия се хамак, и сетне от Берлин не видяхме друго, освен лекари и една хотелска стая. Заради това, а навярно и по други причини по-късно не предприехме летувания в чужбина. Задоволихме се и ние с Банко, наехме вила в подножието на гората, и тук прекарахме навярно най-спокойните, безоблачни периоди от живота. Събитие на деня във вечерните часове беше пристигането на местния чугунен магнат, който по онова време си бе купил автомобил — първият, единствен автомобил в града и навярно в цялата тази част на страната –, лакираната в крещящо синьо, бавно придвижваща се, демонстративно бибиткаща кола се изкатерваше с бързината на охлюв, подпомогната от невръстните деца на летуващите семейства, по стръмнината на Банко, където я чакаше възбудена група летовници. Автомобилът на чугунения магнат, който непрестанно стоеше пред входа на странноприемницата, придаваше на летовището някаква светска окраска, и ние, децата, потни и умилени, всеки ден тикахме нагоре по баира тази придобивка на новата епоха. Чакахме я в подножието на планината, вечер към шест. Чугуненият магнат седеше разположен на седалката, палеше цигара, благосклонно ни помахваше, подсвирваше весело и тържествуващо с клаксона и се провикваше към застиналата в очакване детска армия: „Хайде, тикайте каруцата на прогреса!“ Насред пътя, при Дяволския ров срещахме стария адвокат, един от най-възрастните хора в града, който мразеше адвокатската професия, в кантората му над писалището висеше избродирана с червен памучен конец табелка със следния текст: „Полици не джиросвам!“, по цял ден обикаляше гората и ловеше пеперуди. Старият господин, вече вдетинен, също ни помагаше да тикаме каруцата на прогреса. На залез слънце стигахме до селището смъртно уморени, но много доволни. По свой си начин, макар и малко непривично, вървяхме в крак с епохата.