12
От едно панорамно възвишение на Банко можеше да се зърне градът с неговите кули, с високите покриви на къщите, с тесните улици; оттук се виждаха двете „господарски гробища“, „Розалия“ и „Калвария“, там погребваха по-отбраните семейства в гробници, а не както пролетариите и евреите — в монотонните гробищни парцели на Общинското гробище. „Розалия“ беше гробището на истински благородните, на патрициите, на големите фамилии от околността, джентри и аристократи, а в обраслите с мащерка гробове на „Калвария“ с дъх на резеда почиваха по-заможните еснафски фамилии. Градът се бе сгушил с тесните си улици, със ситните пазарчета, оскъдно скроени сред някогашната крепост и нейните бойници; високо над островърхите покриви, точно посред гъстозастроените жилищни квартали, сякаш мястото му беше очертано с пергел, се издигаше недовършената, нескопосно съградена самотна кула на катедралата. Шестстотингодишният старопрестолен храм стоеше високо над града, като отправна точка за всеки живот и мисъл, които в течение на столетия са струяли наоколо: той сякаш поддържаше във времето и през епохите равновесието на града, както реформираната Идея, възвисена в необозрими далечини над околната шумна и преходна ежедневна суетня, над привичната глъчка на града. На петдесет и три метра над града се издигаше тази стражева кула, която бдеше за пожар и над покоя в града, на петдесетметрова височина в съседство с катедралата стърчеше каменна камбанария, кулата „Орбан“, дълбокият глас на свъсено отекващите й камбани е възвестявал празници, опасност и смърт още по времето на Ракоци. С големия си, трикорабен корпус, чието точно копие бях открил в храма на Тур, с бляскавия си покрив, облицован с цветни шисти, с непохватната съразмерност на титаните катедралата се бе простряла широко над малкия град.
Винаги, когато преминавах пред дверите й, ме побиваха тръпки. Вътре, в полумрака непрестанно се отслужваха литургии или обреди пред някой от олтарите. „Какви чувства ме обземат пред дверите на катедралата?“ — задаваше всяка година любимата си тема за съчинение един от учителите ни по унгарски и всяка година с убеждение отговарях, че пред дверите на катедралата ме обземат „възвишени чувства“. Катедралата, тази голяма и съвсем завършена мисъл, донякъде тероризираше града. Идваше ни в повече и ни обезоръжаваше, бе загадъчна, мрачна и величествена, човек не можеше да свикне и да се примири с нея, живееше над града, надменна и великолепна. В една от криптите й, в голям мраморен саркофаг се пазеха мощите на Ракоци. Около саркофага лежаха лаврови венци и знамена с надпис: „Pro libertate.“ Разтрепервах се винаги, когато — по време на училищни посещения или при помени — прочитах тези слова по старите дрипи на знамената. Те имаха особен привкус, ечаха като велика, експлозивна строфа от стихотворение, при чието прочитане тръпки те пролазват по гърба. Не зная какво точно си мислех, четейки тези слова; вероятно не „за родината“ и „за родолюбието“, както повтаряха ораторите, а просто за най-първичния смисъл на думата, за свободата. Когато минавах пред катедралата, тази дума проблясваше в мен като неясен призив, за който може би си заслужава да живееш.