Животът преминава в мрачина, неизречени слова, жестове, които овреме потискаме, мълчание и страх, това е животът, истинският. Равновесието в семейството е нещо крехко, както всяко живо равновесие. Мисля, че не се обичахме и мразехме по-иначе, отколкото повечето семейства. Християните не познават онази отчаяна, съзнателна вкопченост един в другиго на еврейските семейства. При евреите най-напред е семейството и сетне идват неговите членове; в християнското семейство всеки, доколкото може, живее първо за себе си и има ли излишък на чувства, дава нещо, къде повече, къде по-малко, и на семейството. Евреите живеят заради семейството, християните живеят от семейството. Изключенията не са интересни; в общи черти е така. Разбира се, че „се обичахме“. Родителите ни бяха нежни с децата, възпитаваха ни грижовно, баща ни бе добър до изнемога към нас и изпълняваше всяко наше желание. Все пак, с времето семейството се разцепи на две страни, страната на майка ми и тази на баща ми. Воювахме един срещу друг, както гвелфи и гибелини. Защо? Майчината страна бе обладана от някаква докачливост, сприхавост, ревностна възбуда, диреща равносметка за онеправдаността, семейната атмосфера бе гръмотевична поради неразискваните въпроси, спречквахме се заради четките за дрехи, но винаги ставаше дума за друго. Ставаше дума за миниатюрната революция, която избухва в историята на всяко семейство и има своя четиринайсети юли и своя термидор.
2
Запътвам се сред мъртвите, не бива да повишавам тон. Неколцина измежду тези покойници са мъртви за мен, други живеят в моите жестове, във формата на главата ми, както пуша, любя се, едва ли не по тяхно поръчение ям определени ястия. Много са. Човек дълго се чувства сам сред хората; един ден пристига, придружен от своите покойници, забелязва постоянното им, ненатрапчиво присъствие. Без да мътят вода. Късно се сродих със семейството на майка ми, един ден чух гласовете им, както си говорех, видях жестовете им, както поздравявах, както вдигах чашата. „Индивидуалността“, късчето ново, което човек добавя към себе си, е незначително в сравнение с наследството, което мъртвите ни завещават. Хора, които никога не съм виждал, продължават да живеят, да се гневят, творят, жадуват и боят в мен. Лицето ми е копие на дядо ми по майчина линия, ръцете си съм наследил от бащината си фамилия, темпераментът ми е на някой родственик на майка ми. В определени моменти, ако ме обидят или бързо трябва да взема решение, вероятно мисля и казвам буквално онова, което е мислел един от дядовците ми в моравската мелница, преди седемдесет години.
Малко предмети, всичко на всичко една фотография и една бирена халба са ми останали от бащата на майка ми. Върху халбата за бира е щампован ликът на дядо ми. Там и върху фотографията се вижда, пухкав, пълнолик мъж с високо чело и оформена брада, с увиснала чувствена, набъбнала долна устна. Седи в обточена с гайтан маджарска дреха, но е облякъл към нея панталони и трандафори. Бил човек с весел нрав, бързал да живее, женил се два пъти, родили му се шест деца. Печелел много и никога не изучил счетоводството, носел сметките, полиците в джоба си и когато умрял, на четирийсет и седем години, оставил след себе си дългове и безпорядък. Но в дядовия дом се живеело весело. Многолюден бил този дом, живеели заедно с калфите и чираците, често по обед на масата сядали двайсетина души.
Вдясно от входа, в „мострените стаи“ трупали новите мебели. Мебелите на дядо ми се купували в околността, той обзавел и няколко от салоните на егерския архиепископ, там, в приемните на архиепископа и до днес стоят масите и фотьойлите с щемпел „Й. Р.“. Жилищният дом и работилницата се простирали върху огромен терен. Да, във „фабриката“ вече работели и с машини, със сложни струговъчни станове, дядо ми обаче докрай водел счетоводството в джоба на палтото си, записвал с молив върху късове хартия прихода и разхода и от време на време губел хартийките.
Занаятчията тогава все още „странствал“, неделима част от чирашките годините били и годините на странстване в чужбина. Ученият човек с десетилетия не напускал своя град, а този, който се озовял в чужбина, минавал донякъде за авантюрист. Пъстротата и хаоса на света опознавали само занаятчията и действащият офицер, когото зачислявали ту тук, ту там в страните на Монархията. Дядо ми странствал из Чехия и Германия, а по-късно, вече като майстор, ходел често да пазарува във Виена и научавал новите тънкости на развиващия се занаят. Във всеки случай знаел за света повече, от обкръжението си, от учените глави в малкия град. Бил сърцат, жизнерадостен и неспокоен по нрав човек, обичал обилната храна, наливал се с пиво, прекланял се и пред женските прелести. Ако пред портата прозвучала песента на странстващите калфи: „Ein armer Reisender…“41 — дядо ми се провиквал през остъклените двери на „продавницата“: „Wer arm is, der soll nich reisen“42; но сетне поканвал странника и го нагостявал. Тримата си сина пратил в добри училища, единият отишъл в школа за кадети, другите двама — в гимназия; дъщерите му се задоволили с четене и писане, само майка ми по-късно, след смъртта на дядо, завършила висшето девическо училище, педагогическата школа.