3
Едното от момчетата, Йеньо, най-възрастният брат на майка ми, искал да стане музикант, но успял да попадне само във военния оркестър и от отчаяние се застрелял, когато бил на служба в Пола с частта си. Музикалните наклонности съпътствали фамилията докрай, като някакво проклятие. Повечето членове на семейството чувствали в себе си неосъществено дарование. Едно от момичетата рисувало, друго пеело. Майка ми също се занимаваше ревностно с музика и съвсем не без дарба. Другата по-голяма сестра, която беше отишла във Виена, бе предала музикалния талант на децата си, на своите шест дъщери, една от които и днес е световноизвестна балерина, другите също живеят от музиката и за музиката, композират, преподават, изнасят концерти. Музиката беше онази възвисена стихия в живота, в която те диреха убежище и безжалостно принуждаваха нас, по-късните потомци, да ги следваме в тази приповдигната империя и да подражаваме на техните увлечения. В детството си съм слушал и учил повече музика от професионален музикант. Навярно затова нямам никакъв слух. Музиката ми втръсна отрано, по-късно упорито отбягвах империята на звуците и макар понякога с носталгия да мислех за това, което бях изгубил, обидено и с нервна чувствителност се абстрахирах от всякакъв вид музика. Веднъж в Париж случайно попаднах в една концертна зала, където свиреха филхармоници; когато музиката зазвуча, ме обзе пристъп на невротичен смях, който не престана и накрая трябваше да ме изведат от залата… Никога не можах да разбера Йеньо, който се беше застрелял, защото не можал да стане музикант. За мен музиката беше наказание, упражнение за пръстите, майка ми седеше до мен с тръстиковата пръчка и всеки път, когато вземех някой тон с погрешно поставени пръсти, ме удряше през ноктите. И до днес така слушам музиката — за която все пак копнея, както заточеникът копнее за полузабравената си родина –, сякаш доказвам на себе си, че ето на, не боли чак толкова много.
Едно от момчетата се беше застреляло, защото не успяло да стане музикант, а другото бе напуснало гимназията, понеже се почувствало призвано за месар. Странно семейство. Малкият брат на Йеньо, Дежьо, тъкмо завършвал шести гимназиален клас, когато го обладал този мерак, изправил се пред дядо ми и му признал, че не може нищо да стори и ще трябва да се откаже от хуманитарните науки, защото непреодолим подтик го тласка към месарското поприще. Като строг, но справедлив човек, дядо ми първо поискал време за размисъл при вестта за странното желание. След като изтекло времето за размишление и преценка, той повикал Дежьо, дълго го увещавал, после здравата го набил. Боят по онова време бил всепризнато педагогическо средство, плесниците били част от трудовото ежедневие, нещо като молитвата или домашните упражнения. Всъщност всекидневният пердах нямал някаква специална цел или предназначение, родители и възпитатели удряли заради самото удряне, това било част от традицията. След пердаха дядо ми заявил, че размислил по въпроса и не възразява Дежьо да си смени професията. На шестнайсетгодишна възраст, със свидетелствата за шестте завършени гимназиални класа в джоба, го изпратили на бърза ръка месарски чирак в столицата.
С този интересен човек съм се срещал само два пъти. В семейството го споменаваха тихомълком, като някакъв луд. Мисля, че беше здрав като бик, един от онези редки хора, които се осмеляват и умеят да живеят според наклонностите си. Страшно е дори да си представи човек що за обезверен, угнетен по нрав и може би патологично опасен по наклонности човек би станал Дежьо, ако „меракът“ не го беше обладал навреме и той действително завършеше класовете на гимназията, издържеше матурата и станеше чиновник, залутан сред чуждите и ненавистни нему класа и поприще! А така, доколкото можех да преценя, Дежьо си остана простичък, работлив и доволен човек, ожени се навреме, отвори дюкян, възпита хубавите си дъщери и когато настъпи часът му, умря с християнска търпимост и смирение; във всеки случай живя по-дълго от средното за мъжете от фамилията. Въздигналото се, честолюбиво семейство, разбира се, никога не проумя бягството на Дежьо. Синът на „фабриканта“, чиито път към висшето общество бе отворен, който има възможност с ранг и диплома да си пробие кариера сред господата, остава занаятчия, и отгоре на всичко си избира непривлекателния, окървавен ръчен труд на касапите — кой може да го проумее това? Дежьо вероятно се е страхувал донякъде от тази „господарска класа“. В решението си е бил подтикван и от някаква унаследена занаятчийска гордост, чувствал се е непохватен и чужд в онзи другия, по-фин свят, неутолима привързаност го е теглела към атмосферата на еснафа, на работилницата. Вярно, че щом е искал на всяка цена да си остане занаятчия, могъл е да наследи и дърводелската работилница на дядо. Към месарството обаче са го теглели особени наклонности. Ако съществува „призвание“, то Дежьо несъмнено е бил роден за месар. В детството играел на „касапница“ с по-малките си братя и сестричета и с децата на чираците: по думите на майка ми Дежьо събирал децата от къщата в един от ъглите на двора, събличал ги, наръсвал гърбовете и задниците им със сол и сетне с откраднатия от кухнята голям нож за рязане на месо правел така, сякаш изкормва и транжира жертвите си. Децата като подплашени овце търпели странната игра. Това се повтаряло всеки месец. Когато се оженил, бил вече майстор-месар, измъкнал се от сватбеното тържество, зарязвайки обяда, с фрак и цилиндър на глава седнал във файтона, препуснал към кланицата, преоблякъл се и в безмерно добро настроение заклал един вол, а сетне със зачервено от радост лице се завърнал сред сватбарите, край задомената си от няколко часа съпруга. В некролога му, естествено, го обрисуваха като „любящ и нежен съпруг, най-добрият баща“. Действително бил такъв; инстинктът му навреме го предупредил за опасността и той й се изплъзнал.