Този човек, по-голям брат на моя жизнерадостен и разпилян дядо, бе най-възрастният чичо на майка ми. Моравец по произход, както и цялата фамилия по майчина линия, но възпитаван в Австрия, тялом и духом той се чувстваше австриец. Бе навярно единственият човек, който се отнасяше безкористно и добросърдечно към майка ми. Веднъж завел със себе си в Моравия поотрасналата девойка и й показал дядовата мелница. Навярно това пътешествие, седмиците, прекарани с известния, богат чичо са били едничкият щастлив спомен от сиромашкото и мащинско детство на майка ми. Най-напред отишли в Иглау и посетили тамошните роднини в тяхната красива, многоетажна къща на главния градски площад. Тук живеел един от по-малките братя на чичото, заможен човек, който си останал моравец, дигнал голяма къща и минавал за уважаван гражданин в богатия град. Това пътуване поласкало честолюбието на майка ми, нейните страхове за малоценност, развити в пъкъла на детството, били донякъде притъпени от съзнанието, че към фамилията се числят и почитани в чужбина, уважавани люде, такива роднини като учения чичо Матяш във Виена и заможните обитатели на къщата на главния площад в Иглау. Потеглили в зори от моравския град, прекосили пешком планината, в която на една от поляните се издигала дядовата мелница. Чичото, в тържествен черен „gehrock“47, водел племенницата си по горския път и й разказвал за своето детство, когато с братята и сестрите си, сред тях и моят дядо, изминавали всяка утрин пешком няколкокилометровия горски път, който водел от мелницата до градското училище. Това, което ни остава като безценен дар в живота, от което трупаме запасите на нашата вяра и благонамереност, най-често е просто такъв неочакван, незначителен дар, какъвто бил за майка ми този утринен излет през моравската гора, към дядовата мелница. Чичото също се разнежил, брадатият авторитет заговорил с човешки глас. Майка ми много пъти е разказвала за това утринно странстване в непознатата гора, за внезапно бликналото щастливо усещане, че има семейство, част от което е и тя. В мелницата вече живеели чужди хора, но въпреки това останали до вечерта, чичото показал на майка ми тайните кътове на детството и й разкрил особената география, очертала скритите граници на пропадналата семейна империя. По-късно поканил веднъж майка ми и във Виена. В свърталището си старият ерген се грижел с непохватна нежност за младата девойка — чичо Матяш живеел аскетичен живот, това винаги ми е изглеждало съмнително; никой обаче никога не бе дочул галантни или емоционални истории за него –, водел я по музеи и по своя недодялан, мечешки начин направил всичко, за да смекчи една по-скоро предполагана, отколкото явна детска трагедия. Чичо Матяш се постарал да спаси това, което детството не успяло да опустоши изцяло у майка ми и още можело да се спаси. Бил добър педагог и добър човек.
И понеже бе и неимоверно богат, семейството гледаше на него с надежди и почит. Не смеехме да го безпокоим нито с писма, нито с посещения. Навестихме го във Виена само веднъж и това заплетено посещение така се е запечатало в спомените ми, сякаш бяхме попаднали в страната на великаните. Самото понятие за чичото будеше гигантски представи, това полубожествено същество се въздигаше над нас с необичайните си и несъразмерни пропорции: чичото беше „много“ добър, чичото бе „изключително“ богат, чичото беше юрист и педагог „с европейска слава“, чичото говореше на „всякакви езици“ и на ръст бе също „огромен“. Накратко, свръхчовекът на фамилията, към когото можеше да се подходи само със своего рода религиозно благоговение. С такива чувства го навестихме в Терезианума, облечени с празнични дрехи, с разтреперани колене. Чичото бе седнал да закусва и действително беше изключително месест и голям. Седеше на масата по спален халат и закусваше кафе във филджан, много по-тумбест от нормалното, разбърквайки със супена лъжица захарта в подобната на гърне чаша, всички останали домакински вещи бяха разположени около него в особено скроените си, невероятно пресилени размери, както подобава на един великан на фамилията. Освен това бе глух и беседвахме, като си крещяхме; глухотата му тогава ми се стори естествена, в детинското си смущение счетох за разбираемо от само себе си, че чичото не чува като повечето нормални хора, а трябва да крещим, ако искахме думите ни да стигнат до ушите му. Седяхме вцепенени около него и наблюдавахме закуската на великана.