Дълго след това си мислех, че приборите на чичото са ми се сторили тогава тъй прекомерно необичайни единствено заради изкуствено уголемяващата перспектива на детското зрение; но след смъртта му, когато фамилията си подели наследството, един такъв алтвиенски филджан попадна и при нас и не можехме да се начудим на истинските му размери. Филджанът беше тумбест и дълбок като супена чиния. Чичото със сигурност бе изключителен човек и присъдите му за добро и за лошо, за общество и семейство, за пари и домакински вещи имаха по-други мерки, отколкото на съвременниците му като цяло, живееше с по-друг аршин и в житейския си път, в своето мислене, в морала и в оценките си той съумя по своеобразен начин да се съхрани като личност. Епохата беше благоприятна за подобни чудати бели мечки; това бе златната ера на личната инициатива, на индивидуалистичния мироглед. Чичото, един от любителите-предвестници на социализма, в никакъв случай не беше „колективист“. Бе съумял свободно да разгърне своите физически и душевни пропорции и в своята изключителна външна и вътрешна структура да остане нравствен и напълно хармоничен, дисциплиниран човек.
Никога не успях да разгадая тайната — защо използва това виенско посещение, за да запознае мен, детето, с техническото устройство на една австрийска дъскорезница. Изглежда, беше неизлечим педагог и смяташе за необходимо аз, неговият най-млад племенник, да напусна Виена, обогатен с „практически познания“. На закуска дълго ме разглежда с присвити вежди, в ранните следобедни часове ме хвана за ръка, качихме се на трамвая и поехме към едно от предградията на Виена, по безлюдните и мръсни улички пешком се озовахме пред портала на една парна дъскорезница. В канцеларията той обстойно се представи, изреди всичките си титли и доведе до знанието на малко изненадания, но почтително заинтригуван директор, че желае да запознае своя племенник, пристигнал от далечни краища, с методите на парната дъскорезна индустрия. Директорът видимо се учуди. Аз бях много изплашен. През дългия път чичото не бе пуснал ръката ми, сякаш се опасяваше, че ще избягам; самото обстоятелство, че трябва да прекарам следобеда в компанията на този огромен човек, ме съкрушаваше и ме изпълваше с лоши предчувствия. Повиканият началник-цех ни заведе в дъскорезницата, където за гледане имаше толкова, колкото във всяка една дъскорезница; ни повече, ни по-малко. Парният трион фучеше и цепеше дънерите; навярно при по-приятни, по-естествени и по-малко тържествени обстоятелства тази гледка би приковала вниманието ми, но така, заклещен в желязната хватка на чичовата лапа, не разбрах нито дума от беседата на началник-цеха и се чувствах много зле. Умът ми просто не можеше да побере защо чичото ме бе довел тук, когато във Виена има музеи, зоологическа градина и разни други забележителности — защо трябва да слушаме беседата на началник-цеха, който, надвиквайки свистенето на парния трион, се стараеше да избоботи вещите си констатации в глухите уши на чичото? Крещящият човек, чичото, който бе свил дланта си като фуния зад ухото и с особено доволно изражение на лицето слушаше обясненията, свистящият и пищящ парен трион, голямата, всеобща врява и хаос, които тук, във Виена, неочаквано ме заляха, направо ме доведоха до припадък. Чичото, парният трион, животът, такъв, какъвто е, не могат да бъдат разбрани!… — мислех си отчаяно. „Това ли е, значи, парният трион?“ — питаше, крещейки, чичото и с длан зад ухото, неспокойно се надвесваше, за да не изпусне ни дума от разясненията на началник-цеха. „Значи това е парният трион!“ — се обръщаше сетне към мен с поучителния тон на непоправим педагог, с интонация на откровение. Така обходихме базата, крещейки и напосоки. Сетне ме заведе с трамвая у дома си, в Терезианума, и никога не ми разкри какво свое педагогическо честолюбие бе удовлетворил чрез тази екскурзия. Тогава тъй и не видях друго от Виена, само чичовото жилище и дъскорезницата в предградията.
Още приживе беше разпределил имуществото си между роднините. Майка ми получи двайсет хиляди форинта и с тях си купихме „собствената къща“. Двайсет хиляди форинта получи и омъжената във Виена по-голяма сестра на майка ми; но докато баща ми цяло десетилетие акуратно плащаше на чичото лихвите върху придобитото в аванс наследство, виенските роднини бяха получили тази огромна парична сума безлихвено, като подарък. Чичото почина през третата година от войната, буквално от глад; виенските роднини разправяха, че в последните месеци от живота си подарил всичко, дори и купоните си за храна, на бедните.