Роза, свъсената прамайка, живееше в този трескав, артистичен свят, сипейки огън и жупел. Вечно беше на път между кухнята и жилището, непрестанно вареше кафе в карлсбадска съдина на цветчета и мажеше хлебчета с масло, защото някое от момичетата все си идваше от час, или пък отиваше на час, и чистеше целия сплъстен, чорлав безпорядък, който неизбежно се натрупва там, където шест девойки се занимават с музика и любов. Тя, по свой начин, безспорно също участваше в общата развихрена плодовитост, бе родила седемте деца, а творбите на съпруга си, драмите и картини, за които ценителите на изкуство не плащаха, намираше за съвсем излишни. Роза ядно събираше всичко, което семейството пилееше, пари, дрехи, събираше дори празните туби от бои на съпруга си, изхабените четки, всякакъв отпадък… В това музикално, гръмогласно семейство, което твореше до самозабрава, тя беше предпазливата, снабдяваща и трупаща, бе дребнавата и разтревожена, земна съвест на семейството. И когато в часовете за вечеря семейството се завръщаше на земята с блуждаещи от музикалната омая очи, Роза и Мари се появяваха на вратата, поставяха върху оперетната маса отрупаните с хляб и масло, с рядко кафе и студени колбаси подноси и като хор от древна трагедия започваха да мелят пазарските новини. Живееха така; и дълго-дълго живели така, докато не умрели.
7
Немското име на баща ми и селото на предците, което съществува и до днес в Саксония, свидетелстват, че фамилията била на служба при саксонския курфюрст, работели в държавния монетен двор; в течение на векове ковали саксонски грошове, били Groschen-Schmied, ковачи на грошове. По-късно се главили при Хабсбургите и за кратко време забогатели. Прадядо ми се озовал в Бачка, където — особено в Торонтал и в областта Бач-Бодрог — Хабсбургите на драго сърце заселвали благонадеждни чужденци. Бил съветник при хазната, богат човек, директор на кралските владения. Живеел в Зомбор, там е и погребан, в криптата на зомборската църква. В некролога му, който известява за „печалната му кончина от чревно разстройство, улеснена от неблагоприятните обстоятелства в родината“, вече е обозначен и унгарският му благороднически ранг; починал през 1849-та, служителят на Хабсбургите подкрепял тялом и духом унгарското дело през революцията. Известно време синовете му даже не използвали старото немско име на фамилията. Прадядовото имане изтекло безследно от ръцете на наследниците в живота на Бачка. Не след дълго този бачкански клон измрял. Горе, в Марамарош, живеел другият клон, чиновници в мините, бедни служители. Те са преките ми предци.
Прабаба ми по бащина линия била от рода Орсаг, в течение на векове фамилията се венчавала за маджарски семейства. Все чиновници, юристи, общински служители, офицери. Един от тях, Жига, служел в лейбгвардията; бил красавец с унгарски мустаци, с бяла пелерина; така го изобразява дагеротипията, останала от него. Мекотата, безпокойството, които съм наследил от фамилията на майка ми, се балансираха от чиновническата дисциплина, от вкоренената почит към авторитета на бащините ми предци. Никой от фамилията на баща ми не беше бягал от военна служба, гимназистите не бяха прекъсвали своите хуманитарни занимания, за да станат чираци в месарница, никой никога не се бе занимавал със социализъм, дори по онзи идеален и предпазлив начин, като чичо Матяш. Затворени, тихи и чудати хора са били бащините прадеди; живеели са малко уединено, гледали са да не участват даже в обществения живот на своята класа, не са гонели кариера, живеели по домовете си, привързани със силни чувства към семейството. Били честолюбиви хора. Веднъж лейбгвардистът Жига потеглил на път и с пощенския дилижанс пропътувал страната, посетил разпръснато живеещите членове на фамилията и с акуратност, присъща не толкова за офицер, а по-скоро за чиновник, описал изключително подробно, със ситни букви впечатленията си в своя дневник. Ходил при своите родственици в Бачка, Буда, Темешвар54, Каша55, Марамарошсигет. Любопитен човек трябва да е бил Жига, пъхал си носа във всичко и в своя дневник дал отчет за всички особености на кроткия им живот; надушвал любовни истории, а който търси, намира. Четейки дневника на Жига, понякога ми се струва, че тези „чиновници“, по свой абстрактен, предпазлив начин, са живели доста емоционален живот; всеки си имал някаква сантиментална тайна, разкрита от Жига и увековечена в записките му с опрощаващи слова. Фамилията добила титлата и имота си от Хабсбургите; но писмата, които съм наследил, документират особения дух, който през четирийсет и осма обхванал и преселените, чужди семейства, и ги накарал да застанат на унгарска страна. На 6 септември 1849 година един от прадядовците ми, Антал, пише от Тарцал на по-малкия си брат: „Като положил оръжие, старши генерал Артур Гьоргеи се предал на мусковската войска при крепостта Вилагош, и син ми Шандор с мнозина хонведи, уплашен да не падне в плен, се върна у дома, в едно твърде достойно за окайване състояние… При хусарите на Фердинанд синът ми Тони умря в лечебницата за голяма моя мъка — чух, че син ми Пепи също бил умрял. При тези печални обстоятелства самият аз живея от скромно по-скромно. Ако умра внезапно, няма да могат да ме погребат дори… Бедата нямаше да ме сполети, ако бях успял да опазя ланското вино от набезите на немския генерал… казаците и мусковците ден подир ден кръстосват наоколо и малкото, което ни е останало все още от имуществото, и него довършват, вече отдавна сме сложили кръст на тазгодишните си приходи…“ Това писмо сякаш бе писано от „новия земевладелец“56; само този Антал беше дал на унгарската освободителна борба тримата си синове и цялото свое имущество.
56
Намек за героя от романа на Мор Йокаи „Новият земевладелец“ (1863), асимилиралия се Анкершмит. (Бел.ред.)