— Това дете все едно е родено в Кулата — въздъхна Зед. Понякога си мисля, че я познава не по-зле от мен.
— Знам — съгласи се Рика, — докато патрулирах, я срещнах на места, където и през ум не ми е минавало, че мога да я видя. Веднъж бях абсолютно убедена, че се е загубила. Тя твърдеше, че не е. Накарах я да ми покаже обратния път. Тя се върна в стаята си, без нито веднъж да направи погрешен завой. Накрая ми се ухили: „Видя ли?“
— И на мен ми се случи нещо подобно с нея — почесваше се по слепоочията Зед, докато се усмихваше. — Децата бързо научават някои неща. Чейс я окуражава, учи я да се ориентира, да знае точно къде се намира и да не се губи лесно. Предполагам, че и с мен е така — израснал съм тук и затова лесно се ориентирам.
Рика пак понечи да тръгне, но се спря, чула името си.
— Та този шум на вятъра…? — Зед заби пръст в тавана. Казваш, че се чувал оттам?
Рика кимна.
— Да нямаш предвид оня петнистия коридор, дето минава покрай редицата библиотеки? Там, дето пред стаите има обособени кътчета за сядане?
— Точно за там говоря. Обикалях библиотеките, за да търся Рейчъл. Тя обича да разглежда книги. Както сам каза, явно шумът е свързан с дишането на Кулата.
— Проблемът е, че точно там дишането не би трябвало да се чува. Тази зала е заобиколена от мъртви коридори, които не допускат движение на въздуха, така че няма как да се чуе свистене.
— Може да се е чуло по-отдалече, а аз да съм решила, че идва от там.
Зед вдигна юмрук на хълбока си и се замисли.
— Виещ звук, значи?
— Ами сега като се замисля, май no-скоро бих го определила като ръмжене.
— Ръмжене ли? — повдигна вежди Зед.
Прекоси стаята по дебелия килим и подаде глава през вратата, заслушан в звуците.
— Не точно като ръмжене на животно — каза Рика, — по-скоро като тътен от търкаляне. Както споменах, напомни ми за звука, който издава вятърът, когато минава през бойниците. Нали се сещаш, един такъв тътнещ, плющящ звук.
— Нищо не чувам — промърмори Зед.
Рика направи недоволна физиономия.
— Е, няма как да го чуеш тук, долу.
Ничи се присъедини към тях на входа.
— Тогава защо усещам вибрации ето тук? — посочи тя областта на сърцето.
Зед я изгледа за момент.
— Вероятно е свързано с онези магии, които си призовала с активирането на кутията?
— Сигурно е възможно — Ничи сви рамене. — Никога преди не съм си имала работа с такива елементи. Голяма част от тях са нови за мен. Няма как да се предвидят страничните ефекти.
— Спомняш ли си, когато Фридрих случайно задейства тази аларма? — попита той, обръщайки се към Рика, която кимна. — Звукът такъв ли беше?
Рика твърдо поклати глава.
— Не. Навярно би го наподобил, ако беше под вода.
— Тези аларми са изградени от магия — Зед замислено потърка брада. — Не можеш да ги сложиш под водата.
Кара завъртя Агнела в юмрука си.
— Стига приказки. — Тя мина между тях и продължи към вратата. — Предлагам да отидем и да видим.
Зед и Рика я последваха. Ничи остана на мястото си. Тя направи жест към масата, насред искрящата паяжина от светлина.
— По-добре да не се отделям от кутията.
Освен това искаше да продължи заниманията си с Книгата на живота и да се порови в някои други томове. Все още имаше моменти в теорията на Орден, които не й бяха съвсем ясни. Въпросите без отговор бяха прекалено много и постоянно я разсейваха. В крайна сметка, ако искаше да помогне на Ричард, трябваше да намери отговорите.
Най-много я безпокоеше неяснотата в самото ядро на теорията, която касаеше връзките между Орден и ключовата фигура, свързана с лавинния огън — Калан. Ничи трябваше си изясни много добре основите на целия процес. Да проумее принципите на изграждането им. Озадачаваха я ограниченията на предварителните изисквания — за да възстановят паметта, им бе нужно чисто поле. Освен това трябваше да научи повече за точните условия за прилагане на силите.
Ключовият момент обаче беше задължителното изискване за чисто поле. Тя трябваше да разбере какво точно представлява то и което беше още по-важно, защо протоколите на Орден го налагаха с такава категоричност.
— Поставих всички защити — каза й Зед. — Входовете към Кулата са запечатани. Ако някой е влязъл без разрешение, всички аларми биха се задействали. Щеше да се наложи да си запушим ушите, докато разберем какво става.
— Има хора с дарбата, които знаят как да се справят с тези неща — напомни му Ричи.
След кратък размисъл Зед отвърна:
— Права си. Предвид всичко, което се случва, и онова, за което все още не знаем, повече предпазливост няма да е излишна. Идеята да държиш кутията под око не е лоша.