Ричард се обърна към Том — големия, рус д’харанец.
— Ти не си без дарба по рождение.
— Знам — кимна Том, — но обичам Дженсън и не мога да допусна да се разделим. Да сме заедно е прекрасно, ако сме заедно, животът ни ще е песен, независимо къде се намираме. Развълнуван съм от възможността да участвам в изграждането на свят за нас, свят, където Дженсън и всички, които нямат дарба, няма да са различни от останалите, а просто ще бъдат хора.
Моля те, Господарю Рал, да ме освободиш от служба, за да мога да отдам живота си на твоята сестра — да я обичам и пазя. Нея и другите хора в новия свят.
Ричард се усмихна.
— Няма нужда да ме молиш да те освободя, Том. Ти винаги си ми служил по свое собствено желание. Аз ще съм ти безкрайно благодарен, ако можеш да направиш Дженсън щастлива.
Том отдаде чест, доближавайки юмрука до сърцето си, след което, с широка усмивка на лицето, прегърна Ричард. Оуен, Ансън и Мерилий, също с усмивки на лицата от вълнение за предстоящия им живот, се здрависаха с Ричард и му благодариха за това, че ги е научил как да се борят за правото си на избор.
— Обичам те — прошепна Дженсън, прегръщайки го силно. — Благодаря ти, Ричард, за това, че ми помогна да заобичам живота. Дори и да те забравя, ти винаги ще бъдеш в сърцето ми.
Те се отдалечиха и скоро силуетите им се размиха в бялата бездна.
Останал сам, Ричард стисна Меча на истината и го издърпа от кутията на Орден; така ключът беше свален от вратата. Оставаше му да свърши само още нещо — нещо за себе си.
Стерилното поле, което бе нужно, за да успее силата на Орден, беше омърсено. Калан знаеше, че той я обича.
— Ти си рядко срещан човек, Ричард Рал — долетя до слуха му най-прекрасният глас на света.
Ричард се обърна и я видя. Зелените й очи блестяха. Тя се усмихваше с онази нейна специална усмивка, предназначена само за него.
Ричард замръзна, едната му ръка все така стискаше меча, при това толкова силно, че усещаше релефната дума „Истина“, изписана със златна нишка на ефеса.
Калан пристъпи по-близо и го прегърна през врата.
— Ричард, обичам те.
Той обхвана с ръка талията й, неспособен да се пребори с чувствата си.
— Не разбирам. Силата нямаше да действа, ако стерилното поле на паметта ти е нарушено.
— Аз бях предпазена — отвърна тя с широка усмивка.
Ричард се намръщи.
— Предпазена? Как?
— Вече се бях влюбила в теб за втори път. Нямах нужда от стерилно поле. Мисля, че още от първия миг, когато те видях в онази клетка, започнах да се влюбвам в теб. С всяко свое действие ти ми разкриваше какъв човек си — човекът, в когото се бях влюбила много отдавна, човекът, за когото се бях омъжила в селото на Калните.
Когато ми даде издяланата от теб статуйка, всичко, до което бях достигнала до момента, се потвърди.
Изкуството разкрива същността на твореца. Изкуството разкрива идеалите на човек, неговите ценности.
Ричард се усмихна, по бузата му се изтърколи сълза.
— Аз отидох до Отвъдния свят, за да взема обратно спомените, отнети чрез Субстрактивната магия на лавинния огън.
Там научих, че същността на тези спомени може да се възвърне само ако ги приемеш по своя собствена воля. Аз ги въплътих в тази издялана от дърво статуя.
Когато ти я прие, с нея ти прие спомените на всички. Ти разруши магията на лавинния огън. С желанието си да приемеш всичко хубаво, да цениш красотата на живота и да държиш всичко това до сърцето си ти възвърна спомените на всички.
Тя се взира в неговите очи един цял безкраен момент.
Той целуна своята съпруга, жената, която беше обичал и която означаваше всичко за него. Жената, която го обичаше.
Жената, за която той отиде до Отвъдния свят и заради която се върна.
Потъвайки в тази целувка, той издърпа Меча на истината от кутията на Орден и завинаги захлопна вратата.
Когато накрая отвори очи, светът се беше завърнал. Зед стоеше наблизо и ги наблюдаваше, широко усмихнат.
— Зед — започна Ричард и огледа присъстващите.
— Няма нужда да се извиняваш, момчето ми.
— Аз не се извинявам.
— Е, след всичко това имаш право да целунеш съпругата си. Винаги съм знаел, че вие двамата сте създадени един за друг.
— Надявах се да не ти отнеме чак толкова време, за да стигнеш до този извод — намръщи се Ричард към дядо си.
— Ричард — пристъпи напред Натан. — Осъзнаваш ли какво направи току-що?
Ричард се огледа.
— Да, надявам се.
— Ти току-що изпълни пророчеството!
Ричард несигурно наклони глава към Пророка.
— Какво пророчество?
— Пророчеството за великата бездна!