Ничи кимна, докато ги следваше към вратата.
— Кажи ми, когато проверите всичко.
Макар че залата отвън не беше по-широка от четири-пет метра, таванът й се губеше високо над главите им. Коридорът образуваше дълга, тясна цепнатина, прорязваща планината в долната част на Кулата. От лявата страна се издигаше стена от естествена скала, издялана в гранита на самата планина. Дори сега, хиляди години по-късно, следите, оставени от длетата, още си личаха.
Отсрещната стена, тази откъм стаите, беше изградена от масивни, плътно прилепващи един към друг, каменни блокове. Височината надхвърляше двайсет метра. Тази цепнатина, която изглеждаше безкрайна, представляваше границата на задържащото поле. Стаите в неговата зона описваха периферията на Кулата, която се извисяваше над самата планина. Ничи изпрати другите до завоя.
— Не се разсейвайте, бъдете нащрек и никакви компромиси — извика тя след тях. — Залогът е твърде голям.
Зед кимна.
— Няма да се бавим, само ще поогледаме.
Кара хвърли през рамо поглед към Ничи.
— Не се безпокой, ще внимавам и изобщо не съм в настроение да правя компромиси. Всъщност настроението ми няма да се оправи, докато не видя Господаря Рал жив и здрав, в безопасност.
— Случва ли ти се изобщо да си в добро настроение? — попита Зед, без да забавя крачка.
— Обикновено съм жизнерадостна и мила. Ти какво, да не би да твърдиш обратното?
— Не, не — примирително разпери ръце Зед. — „Жизнерадостна“ наистина те изразява най-точно.
— Добре тогава.
— Всъщност „жизнерадостна“ измества дори „отмъстителна“.
— Да, като се замисля, „отмъстителна“ ми харесва повече — съгласи се Кара.
Ничи не можеше да влезе в тона им. Никак я нямаше в шегите. Изумяваше я как няколко такива реплики, разменени с чувство за хумор, можеха да свалят напрежението и да разведрят обстановката.
Ничи познаваше прекрасно техните врагове. Та нали някога тя също беше една от тях. Безпощадна и смъртоносна.
Никога не бе виждала император Джаганг да се шегува или забавлява.
Находчивостта не бе сред силните му страни. Ничи беше прекарала доста време с него и единственото, което би могла да каже за характера му, бе целенасочено смъртоносен. Джаганг се отнасяше убийствено сериозно към своята кауза и й беше фанатично предан. Като знаеше какви хора ги преследват — същите като нея, каквато беше някога — и колко са безсърдечни, Ничи не можеше да си позволи да не е също толкова сериозна, колкото и те.
Тя проследи с поглед как Зед, Кара и Рика бързат през първата зала отдясно, насочвайки се към стълбището.
Докато те се качваха, Ничи внезапно осъзна откъде идва звукът, вибрацията, която почувства.
Беше един вид предупреждение.
Тя разбра защо Рика не я е разпознала.
Понечи да извика, но в същия миг светът сякаш се препъна и спря.
По стълбището се затъркаля тъмен облак. Силуетът напомняше на змия, само че съставена от милиони точици, и цялата тази маса се търкаляше, извиваше, усукваше, изтъняваше и удебеляваше, спускайки се по стълбището с оглушителен грохот.
Иззад ъгъла се изсипаха хиляди прилепи, които се носеха във въздуха като тлъста змия, като едно-единствено живо същество, създадено от безброй малки създания. Гледката на хилядите гадини, сраснали се в една форма, беше удивителна. Шумът резонираше от стените и ехтеше оглушително в цепнатината. Изглежда, прилепите панически бягаха от нещо, обединили се в пълноводна река, която се плъзна покрай ъгъла.
Зед, Кара и Рика се заковаха по местата си насред стълбите.
Миг по-късно прилепите изчезнаха, прогонени от нещо ужасяващо, което ги следваше по петите. Мекото пръхтене, свидетелстващо за тяхното разбуждане, остана да ехти след тях като приглушен сигнал за тревога, докато прилепите се изгубиха в дълбокия мрак.
Именно този далечен звук бе доловила Рика, но не бе разбрала откъде идва. Докато се взираше в посоката, откъдето бяха изникнали прилепите, Ничи се озова застинала в отрязък време, прикована и неспособна да се движи и да си поеме дъх, в очакване на нещо, което надхвърляше представите й. Внезапно осъзна с нарастваща паника, че наистина не може да помръдне.
И тогава по стълбите се изтърколи тъмен силует, сякаш се стрелна злонамерен порив на вятъра. В същото време сякаш нямаше никакво движение, сякаш фигурата просто си висеше в празното пространство. Беше съставена от вихрени черни формички и реещи се сенки, които се сливаха в мастиленочерен водовъртеж. Объркващата форма, усукващите се в нея потоци чернота създаваха усещането за движение, каквото всъщност нямаше.
Ничи примигна и в следващия миг нещото беше изчезнало.