Ричард направи физиономия.
— Зед, персоналът в кухнята се разбягва, като те види.
— Е, ако не обичат да готвят, не е трябвало да стават готвачи.
Калан усети, че някой я хваща за ръката.
— Рейчъл! — Тя се наведе и прегърна момичето. — Как си?
— Чудесно. Зед ме учи да изписвам заклинания… когато не яде.
Калан се засмя.
— Харесва ли ти да живееш в Кулата?
Лицето на Рейчъл грейна.
— Това е най-забавното нещо, което ми се е случвало. Имам братя и сестри, и приятели. И Чейс и Ема, разбира се. Мисля, че на Чейс наистина му харесва работата там.
— Сигурен съм — каза Ричард.
— А някой ден — продължи тя — можем да се преместим в Тамаранг и да живеем в замъка. Но Зед казва, че ми трябва още много време, за да съм готова за това.
Рейчъл беше родена с кралска кръв, която й даваше способността да изписва заклинания в свещените пещери. Официално тя беше кралицата на Тамаранг. Някой ден щеше да стане велика кралица и да изписва прекрасни неща.
— Зед — започна Калан, — виждал ли си Ейди?
— Да — Зед се усмихна на себе си. — Фридрих я направи истински щастлива. Ако някой заслужавала намери щастие, мисля, че това е Ейди. Двамата с Фридрих, изглежда, се погаждат добре. Сега, след като Ейдиндрил отново е изпълнен с живот, Фридрих има повече работа, отколкото може да поеме. Почти не мога да го хвана да свърши нещо за нас в Кулата.
— Ти също си добре, нали? — попита Калан.
— Е — той повдигна вежди, — ще бъда, когато ти и Ричард дойдете и поостанете малко.
Той се закани с пръст на Ричард.
— Казвам ти, Ричард, понякога имам чувството, че си заминал за Отвъдния свят, все едно живееш в Храма на ветровете.
Ричард погледна равнодушно дядо си.
— Храмът на ветровете не е в Отвъдния свят.
— Разбира се, че е. Беше изпратен там по време на…
— Аз го върнах.
— Какво? — Зед стана строг.
Ричард кимна с лека усмивка.
— Когато отидох в Отвъдния свят, преди да отворя силата на Орден, направих някои малки промени. Докато вратата на Орден беше отворена, успях да върна храма на мястото му — в този свят. Той принадлежи на хората. Аз го върнах за тези от нас, които могат да го оценят.
Зед все още не можеше да примигне.
— Но той е опасен.
— Знам. Аз направих така, че отсега нататък никой освен мен да не може да влезе вътре. Мислех, че когато имаш време, можем да отидем заедно. В действителност той е забележително място. Много държа лично аз да те разведа из мястото, което никой друг не е виждал от три хиляди години.
Зед зяпна.
— Ричард, направи ли нещо друго, докато вратата на Орден беше отворена? — закани му се с пръст той.
— Няколко неща — повдигна рамене Ричард.
— Като например?
— Ами, първо, точно както ти обещах преди много време, направих така, че червените плодове в Средната земя да не са отровни.
— Какво друго?
— А, виж, време е да започваме. Трябва да тръгвам. Ще поговорим по-късно.
— Със сигурност.
Като хвана Калан за ръката, Ричард тръгна по стълбите нагоре до платформата над площада за отдавания. Иган и Улик стояха със скръстени ръце и чакаха Господаря Рал. Ричард зае мястото си, Калан застана до него.
Тълпата се разстла тихо в обширния коридор.
Когато Калан накрая я видя да влиза, тя се усмихна толкова широко, че бузите я заболяха. Тълпата се разтвори и направи път, за да може двойката да мине по безкрайната червена пътека, водеща към платформата.
Кара цялата сияеше. До нея гордо крачеше Бенджамин. Изглеждаше невероятно в униформата си. Сега Бенджамин беше генерал Мейферт, командир на Елитната охрана на Народния дворец.
Кара, като всички Морещици, които я следваха, беше облечена в бяла кожа. С тъмната униформа на Бенджамин, те бяха зашеметяваща двойка. Като ги видя, Калан се сети за себе си, облечена в бялата рокля на Изповедник, и Ричард в неговите черни одежди на магьосник воин. Ничи, красива като винаги, се усмихваше, крачейки редом с Морещиците в ролята на кума на Кара.
— Готови ли сте? — попита Ричард.
Кара и Бенджамин кимнаха.
Ричард се приведе леко напред и измери с поглед Бенджамин.
— Бен, никога не я наранявай, разбра ли?
— Господарю Рал, не мисля, че бих могъл, дори и да исках.
— Знаеш какво имам предвид.
Бенджамин се усмихна широко.
— Знам какво имаш предвид, Господарю Рал.
— Добре — Ричард се усмихна и се изправи.
— Но аз мога да го наранявам, ако поискам, нали? — попита Кара.
— Не. — Ричард повдигна вежда, а Кара му се засмя в отговор.
Ричард погледна към притихналата тълпа.
— Дами и господа, събрали сме се днес, за да станем част от нещо прекрасно — началото на съвместния живот на Кара и Бенджамин Мейферт.