С всяка следваща крачка беше на крачка по-близо до целта и единствено това имаше значение.
Седма глава
КОГАТО ВОЙНИКЪТ, който минаваше покрай каруците, подхвърли твърдо сварените яйца, Ричард награби колкото можа. Още щом ги събра от земята, ги сипа в сгъвката на лакътя си и изпълзя обратно под каруцата, за да се скрие от дъжда. Не беше кой знае какъв подслон, но все пак бе по-добре, отколкото да стои направо на дъжда.
Сдобил се със своята дажба яйца, Джонрок също затътри веригата обратно и се пъхна под каруцата в другия й край.
— Пак яйца — с погнуса отбеляза Джонрок. — Само с това ни хранят — яйца!
— Можеше и да е по-зле.
— Не вярвам — поклати глава Джонрок, възмутен от хранителния им режим.
Ричард избърса яйцата о панталоните си, опитвайки се да ги изчисти от полепналата кал.
— Можеше да ни хранят и с Йорк.
— С Йорк ли? — смръщи чело Джонрок.
— Съотборникът ти, дето си счупи крака — обясни Ричард и започна да бели едно яйце. — Дето Змийската мутра го уби.
— А, да… Йорк. Сериозно ли мислиш, че войниците са човекоядци?
Ричард се огледа.
— Ако останат без храна, започват да ядат мъртвите си другари. Ако пък са озверели от глад, а мъртвите са привършили, си осигуряват нова реколта.
— Да не би да свършват храната?
Ричард знаеше, че и това ще стане, но не искаше да го казва на глас. Бе инструктирал Д’Харанските части не само да унищожават всички кервани с провизии, идващи от Стария свят, ами да направят така, че Старият свят изобщо да не успява да снабдява огромната си армия с храна.
— Казвам само, че можеше и да е по-лошо от яйца.
Джонрок погледна на яйцата си с други очи и накрая изсумтя.
Докато на свой ред се залови да си бели яйце, смени темата.
— Как мислиш, дали ще ни накарат да играем Джа’Ла в дъжда?
Ричард преглътна хапката си, преди да отговори.
— Вероятно. Предпочитам да играя и да се сгрея, отколкото да вися тук и да умирам от студ цял ден.
— Така е.
— Пък и колкото по-рано почнем да побеждаваме отборите, участващи в турнира, толкова по-напред в класирането ще отидем и толкова по-бързо ще се изправим срещу отбора на императора.
Тази перспектива извика на лицето на Джонрок усмивка.
Ричард умираше от глад, но се овладя и задъвка бавно, наслаждавайки се на храната. Докато белеха яйца и дъвчеха мълчаливо, той не изпускаше от очи оживлението в далечината. Въпреки дъжда в лагера кипеше трескава активност. Звънтенето на чукове в наковални отекваше през пелената на дъжда и общия фон от разговори, крясъци, кавги, смехове и раздавани на висок глас заповеди.
Необятният лагер се бе проснал връз полетата Азрит и обхващаше плътно целия му ограничен хоризонт. От земята човек трудно би могъл да види много широк периметър. Погледът му стигаше до каруците и големите шатри зад тях. Напред-назад сновяха коне, каруци, теглени от мулета, си проправяха път през морето от хора. Покрай походните кухни стояха тълпи от мокри до кости хора, очакващи своята дажба.
Над всичко това в далечината се извисяваше Народният дворец. Дори в дрезгавината на мрачния ден великолепните каменни стени, величествени кули и грандиозни покриви се рееха приказно над вражеската армия, дошла да ги унищожи. Зад парата и пушеците на огромния лагер, допълнително размити от неспирния дъжд, силуетът на двореца потрепваше като далечно, достолепно привидение. Понякога мъглите и облаците биваха толкова гъсти, че покриваха цялото плато като завеса и то се губеше в сивата мараня, сякаш нагледало се на врящата орда, дошла да го превземе.
Не съществуваше лесен начин да се атакува Дворецът, извисил се най-отгоре на платото. Пътят, който се виеше отстрани по ръба на скалата, бе прекалено тесен, за да може да се организира значимо нападение. Освен това имаше и падащ мост, за който Ричард беше убеден, че вече е вдигнат, а дори да не беше, масивните стени най-отгоре сами по себе си бяха непреодолимо препятствие, а пред тях не оставаше много място за събиране на многобройна военна сила.
В мирно време Народният дворец привличаше търговци от цяла Д’Хара. Към вътрешността му непрекъснато се внасяха провизии за изхранване на многобройните хора, живеещи вътре. Тъй като представляваше търговско средище, към Двореца се стичаха голям брой хора да купуват и продават какво ли не. За всички тях главният път към Двореца град беше през самото плато. Имаше безкрайни стълби и алеи, по продължение на които се рояха безброй посетители и търговци. Имаше също и огромни платформи за коне и каруци. Тъй като към вътрешността на платото пътуваха тълпи от хора, по целия път бяха разположени магазинчета и сергии. Върволици се виеха натам, но хората така и не стигаха до града горе.