Командир Карг се вторачи в очите на Ричард, сякаш се опитваше да прецени дали не го пързаля нещо.
— Имам по-добра идея — отвърна след малко. — Ще извикам хора да ви направят татуировки. — Вдигна ръка към люспите, гравирани върху лицето му. — Ще ги накарам да покрият лицата на всички ви с люспи. Така за всички ще е ясно, че вие сте моят отбор.
Командирът се ухили самодоволно в лицето на Ричард.
— Освен това ще ви понадупча малко. Освен с татуировки ще покрия лицата ви и с метални халки. Ще заприличате на истински животни.
Ричард го изчака да завърши и поклати глава.
— Не, няма да свърши работа.
Онзи замлъкна изумен.
— Как така няма да свърши работа? — извика след малко.
— Ами… тези татуировки не се виждат достатъчно отдалеч. В битка вероятно вършат добра работа, когато си лице в лице с врага, но при Джа’Ла нещата стоят по друг начин. Някой може изобщо да не види лицето на противника си отблизо.
— По време на играта често си достатъчно близо до противника, почти като на бойното поле — възрази Карг.
— Сигурно — продължи Ричард, — но аз искам да се забелязваме не само от противниците си на терена, а и от другите отбори, които наблюдават играта… и от цялата публика. Хората трябва да ни запомнят и да се страхуват от нас.
Командир Карг скръсти ръце.
— Ще ви татуирам, за да е ясно, че сте моят отбор. Искам всички да разберат, че това е отборът на командир Карг.
— Ами ако изгубим? Ако изгубим позорно?
Командирът го стрелна с убийствен поглед.
— Тогава ви чака камшикът… в най-добрия случай. И вероятно вече няма да сте ми от полза. А ти знаеш какво става с пленниците, които не вършат работа.
— Ако това се случи — кимна Ричард, — хората ще запомнят, че всички играчи от отбора, който си екзекутирал поради некадърност, са били татуирани като теб. Загубим ли, ще запомнят змийските люспи на татуировката ти, покриващи лицата на всички ни. Татуировката свързва нас с теб, но и теб с нас. Загубим ли, всеки, който види татуираното ти лице, ще се изсмее в него.
Ако поради някаква причина не се представим добре, боята може да се измие, преди да бъдем наложени с камшик или каквото там решиш.
Командир Карг най-сетне започна да схваща какво има предвид Ричард. Татуираният мъж се почеса по брадата, поохладил страстите.
— Ще видя дали няма да мога да осигуря малко боя.
— Нека да е червена.
— Червена ли? Защо?
— Червеното се вижда отдалеч. И се помни. Освен това напомня за кръв. Искам всички да ни виждат и най-вече да се чудят защо искаме да изглеждаме като облени в кръв. Искам противниците ни да си задават този въпрос в нощта преди срещата. Искам да се обливат в пот и да изгубят съня си, защото не успяват да си отговорят. И когато излязат на терена, да бъдат уморени. Тогава ще се лее кръв.
На устните на Карг се плъзна усмивка.
— Знаеш ли, Рубен, ако се беше родил, където трябва и беше от другата страна на барикадата, обзалагам се, че с теб щяхме да станем добри приятели.
Ричард се съмняваше, че събеседникът му знае що е приятелство и изобщо, че оценява подобни отношения между хората.
— Трябва ми достатъчно боя, за да боядисам всички от отбора — заключи Ричард.
Командир Карг кимна и се обърна да върви.
— Имаш я.
Осма глава
КАЛАН ИЗБЪРЗА ДА НАСТИГНЕ ДЖАГАНГ, за да не би да реши, че се е отдалечила, и да я прониже с убийствена болка през нашийника. Въпреки че, както бе демонстрирал неведнъж, изобщо не му трябваше извинение, за да направи подобно нещо. Точно в този момент обаче й беше ясно, че най-добре е да се постарае да не му дава и най-малко основание, защото явно новините, донесени от вестоносеца, го караха да бърза неистово.
Не я интересуваше какви са новините. Мислеше си за мъжа, когото най-после успя да види втори път — пленника от предния ден.
Докато прекосяваше лагера и се чудеше кой ли е този човек, не изпускаше от очи не само пазачите си, но и редовите войници, покрай които минаваха. Вглеждаше се да разбере дали някой от тях не я вижда, напрягаше слух да долови издайнически коментари. Навсякъде се сблъскваше с учудени физиономии, явно изненадани да видят цял взвод тежковъоръжени войници да нахълтват грубо в ежедневието им. Никой от тях обаче не показваше признаци, че я е забелязал, никой не я поглеждаше.
Въпреки че служеха в армия, предвождана от самия император, тези мъже навярно никога не бяха виждали Джаганг толкова отблизо. Армията, събрана на едно място, беше с числеността на един голям град — всъщност на доста голям град. Ако някой от тези войници изобщо някога бе виждал императора, най-вероятно бе някъде в далечината, на голямо разстояние. Сега, докато минаваше на ръка разстояние от тях, го зяпаха с неприкрито страхопочитание.