Искаше й се той да я погледне, но той не го направи.
Сега, когато техният нападател беше мъртъв и двама други играчи бяха извън играта — това бяха точно тези, които основно бяха виновни за убийството на лявото крило на червения отбор, — изглежда, че отборът фаворит беше на път да изгуби по безпрецедентен начин.
Калан се питаше само с колко ли точки ще спечели червеният отбор. Очакваше, че разгромът ще бъде поголовен.
Точно тогава с крайчеца на окото си забеляза вестоносеца, който тичаше към тях и размахваше ръка, за да привлече вниманието на императора, докато си пробиваше път между едрите гвардейци.
— Ваше сиятелство — задъхано изрече мъжът, — работниците успяха да проникнат вътре. Сестрите ви молят да дойдете незабавно.
Джаганг не зададе никакви въпроси и не губи никакво време. Тръгна незабавно. Калан хвърли поглед назад точно навреме, за да види как Рубен се нахвърли толкова яростно върху новия нападател, че зъбите му изтракаха. Всички гвардейци се струпаха около императора и отвориха пред него път в тълпата. Калан знаеше много добре, че не бива да привлича вниманието му, затова побърза да го последва.
— Тръгваме си — каза тя на Джилиан, която все още се гушеше под топлото й наметало.
Като се държаха за ръце, за да не ги разделят, двете тръгнаха след Джаганг. Калан погледна назад през рамо.
За един кратък момент очите им се срещнаха. В този мимолетен миг Калан осъзна, че макар да не бе погледнал нито веднъж към нея по време на играта, той през цялото време е знаел точно къде се намира тя.
Дванайсета глава
НИЧИ ОТВОРИ ОЧИ И ПАНИЧЕСКИ СИ ПОЕ ВЪЗДУХ.
Пред погледа й плуваха неясни форми. Тя не можеше да разпознае смътните им контури. В опит да събере мислите си се вкопчваше във всичките спомени, които можеше да открие, като трескаво се опитваше да намери в променливата им същност нещо, което да е приложимо и да пасва на нещата около нея. Огромният архив на мислите й изглеждаше в пълен безпорядък, като библиотека, чиито книги са разхвърляни от вихрушките на гръмотевична буря. Не откриваше смисъл в нищо. Не можеше да разбере къде се намира.
— Ничи, аз съм, Кара. В безопасност си. Успокой се.
Някакъв друг глас от далечния, размит мрак каза:
— Ще ида да доведа Зед.
Ничи видя как тъмната фигура се размърда и след това се разтопи в по-плътния мрак около нея. Осъзна, че човекът, който беше проговорил, сигурно е излязъл през някаква врата. Най-сетне нещо придоби смисъл. Усети, че е готова да се разплаче от облекчение, че от всички тези форми и сенки беше успяла да схване елементарен факт като съществуването на врата и далеч по-сложната представа за наличието на човешко същество.
— Ничи, успокой се.
Тя едва сега осъзна, че с всички сили се опитва да движи ръцете си, а някой ги задържаше. Сякаш функциите на тялото и съзнанието й бяха разбъркани и смутено се опитваха да функционират поотделно, като търсеха нещо солидно, за което да се хванат.
Малко по малко нещата започваха да придобиват смисъл.
— Шест — промълви тя с голямо усилие, — шест.
Зловещият спомен се надигна в мислите й, сякаш го бе призовала без да иска и сега той се завръщаше, за да я довърши.
Тя фокусира съзнанието си върху значението на тази дума, това име, тази мрачна форма, която плуваше вътре в съзнанието й. Около нея започна да изгражда късчета спомени, които събираше оттук-оттам. Когато един от спомените пасна-този за Зед и Кара, които бяха застинали на стълбището, — се насочи към следващото късче, което да добави.
С усилие на волята тя започна да поставя нещата по местата им. Мислите й станаха съгласувани. Спомените й започнаха да се обединяват един с друг.
— В безопасност си — каза Кара, като все още държеше ръцете й. — Сега стой спокойно.
Ничи не беше в безопасност. Никой от тях не беше. Тя трябваше да направи нещо.
— Шеста е тук — успя да промълви през стиснатите си зъби, като се опитваше да избута Кара встрани. — Трябва да я спра. Кутията е у нея.
— Тя си отиде, Ничи. Само се успокой.
Ничи примигва, като все още се опитваше да проясни погледа си и да си поеме въздух.
— Отиде си?
— Да. Засега сме в безопасност.
— Отиде си? — Ничи сграбчи червената кожа на дрехата на Морещицата и я придърпа по-близо към себе си. — Отиде си? Тя си тръгна? От колко време я няма?
— От вчера.
Споменът за черната фигура сякаш се простираше някъде надалеч, където не можеше да го достигне.