На запад далечна светкавица проблесна на хоризонта. На изток зората на първия ден от зимата бързо наближаваше.
Между светкавицата и зората, насред милиони неприятели, Ричард Рал, водачът на Д’Харанската империя, лежеше окован и мислеше за своята пленена съпруга и за третото дете на нещастието.
Трета глава
КАЛАН ЛЕЖЕШЕ НА ПОДА в почти пълния мрак и не можеше да заспи. Чуваше равномерното дишане на Джаганг в леглото над нея. До отсрещната стена върху богато украсения с резба дървен сандък беше поставена лампа с ароматни масла, чийто намален фитил обливаше покоите на императора с мека светлина.
Уханието й успяваше, макар и частично, да убие вонята, нахлуваща откъм лагера: на огън, на зловонна пот, на гранясали отпадъци, на отходни места, на коне и всякакви животни и на тор — всичко това се омесваше в неописуема повсеместна смрад, която я връщаше към ужасяващия спомен за всички онези разядени от червеи, гниещи тела, които бе видяла по време на пътуването си, и неизменно й напомняше за миризмата на смъртта, която не можеше да бъде сбъркана с нищо друго. Нямаше начин човек да се сети за лагера на Императорския орден, без в съзнанието му да изплува мисълта за изключителната му и всепроникваща воня — не по-малко противна от самия Орден. Откакто пристигна в лагера, Калан винаги внимаваше да не поема дъх твърде дълбоко. В съзнанието й миризмата завинаги се бе свързала със страданието, нещастието и смъртта, които войниците посипваха върху всичко, до което се докоснеха.
Според Калан хората, които вярваха и поддържаха Императорския орден и се бореха за убежденията му, не ценяха живота.
През тънката материя, която покриваше отдушниците на покрива на шатрата, тя виждаше гневните проблясъци на светкавиците на запад, които озаряваха небето над главата й и напомняха за наближаващите бури. Шатрата на императора, с всичките й драперии, килими и уплътнени стени, беше сравнително тиха, на фона на постоянната врява на лагера, проснат отвъд нея. Така че й беше трудно да чуе звука от гръмотевиците, но понякога усещаше трептенията на земята, които те предизвикваха.
Дойдеше ли студът, дъждът щеше да направи всичко това още по-отвратително.
Колкото и уморена да беше, Калан не можеше да спре да мисли за мъжа, който по-рано този ден я погледна от онази клетка, превозвана на каруца. Мъжът със сивите очи я беше видял — наистина — и я беше извикал по име. В този миг нещо сякаш я прониза.
Беше цяло чудо да я види човек. Тя беше невидима за почти всички. Макар че „невидима“ не беше съвсем точна дума, защото в действителност хората я виждаха. Просто забравяха, че са я видели, в мига, в който я погледнеха. И на практика, макар да не беше невидима, спокойно можеше да се нарече и по този начин. Калан добре познаваше леденото докосване на забравата. Същата магия, която сега караше хората да я забравят, беше изтрила и всеки спомен, който самата тя имаше за своето собствено минало. Всичко, което беше преживяла преди Сестрите на мрака, сега бе загубено за нея.
Между милионната войска, пръсната из широката, неплодородна равнина, нейните похитители бяха открили само шепа войници, които можеха да я видят — по-точно четирийсет и трима. Тези четирийсет и трима бяха мъже, които подобно на яката около врата й, Сестрите и самият Джаганг, стояха между нея и свободата.
Калан си постави за цел да опознае всеки един от тези четирийсет и трима мъже, да изучи силните му страни и слабостите му. Проучваше ги мълчаливо, като си водеше бележки наум. Всеки от тях имаше своите навици — походка, гледна точка към света, неща, на които обръща внимание, и такива, които не забелязва, начин на работа. Тя беше научила всичко, което можа, за техните индивидуални особености.
Според Сестрите някаква аномалия в магията, която бяха използвали, бе причината само неколцина да знаят за съществуването на Калан. Възможно беше между огромната армия на Ордена да има и други, които да могат да я видят и да си я спомнят, но досега Джаганг не бе успял да открие никой друг. Така четирийсет и тримата войници бяха единствените мъже, които можеха да послужат за нейни пазачи.
Разбира се, Джаганг можеше да я вижда, както и Сестрите, използвали магията. За ужас на Сестрите, те бяха заловени от Джаганг и накрая също попаднаха, заедно с Калан, в отвратителния лагер на Императорския орден. Освен Сестрите и Джаганг никой друг от онези, които можеха да я видят, не знаеше коя е всъщност — не я познаваше от забравеното й минало, което дори на самата нея не й беше известно.