Джаганг се протегна и изправи на крака Сестрата, като я вдигна за косата с месестия си юмрук.
— Какво става, Улиция?
Очите на жената се въртяха, устните й мърдаха, а езикът й безцелно се стрелкаше в отворената й уста.
Джаганг я хвана за раменете и силно я разтърси. Главата й се разклати напред-назад. Калан си помисли, че така спокойно може да й счупи врата. Де да станеше това… Щеше да има една Сестра по-малко, за която да се безпокои.
— Ваше сиятелство — каза Сестра Армина с поверителен тон, сякаш даваше дискретен съвет, — нуждаем се от нея. — Когато императорът й хвърли кръвнишки поглед, тя добави: — Тя е играчът.
Джаганг осмисли думите на Армина, като никак не изглеждаше доволен от чутото, но все пак не го оспори.
— Първият ден… — простена Сестра Улиция.
Джаганг я дръпна по-близо до себе си.
— Първият ден на какво?
— Зимата… зимата… зимата — смънка Сестра Улиция.
Джаганг плъзна сърдит поглед по физиономиите около себе си, сякаш искаше от тях обяснение. Един от войниците вдигна ръка към входа на шатрата.
— Вече е утро, Ваше сиятелство.
Джаганг впери в него гневен поглед.
— Какво?
— Ваше сиятелство, вече е утрото на първия ден от зимата.
Джаганг пусна Сестра Улиция. Тя се строполи тежко върху килимите, които покриваха пода.
Императорът се бе втренчил във входа.
— Значи за това става дума.
Отвън, през малката цепнатина в единия край на тежкото покривало на входа, Калан можеше да види първите цветни проблясъци в небето. Тя забеляза и множеството елитни гвардейци, които винаги стояха плътно около Джаганг. Никой от тях не можеше да види Калан — те нямаха никаква представа за нейното съществуване. Въпреки това специалните пазачи вътре в шатрата я виждаха прекрасно. И щяха да я причакват и навън, размесили се с елитната гвардия на Джаганг. Тяхната работа беше да внимават Калан никога да не излиза от шатрата сама.
На пода Сестра Улиция нареждаше като в транс:
— Една година, една година, една година.
— Една година какво? — изкрещя Джаганг.
Неколцина от мъжете наблизо се дръпнаха назад. Сестра Улиция седна. Започна да се люлее напред-назад.
— Започва отново. Годината започва отново. Започва отново. Една година. Трябва да започне отново.
Джаганг вдигна поглед към другата Сестра.
— Какви ги ломоти тя?
— Не съм сигурна, Ваше сиятелство — разтвори ръце Сестра Армина.
Погледът му потъмня.
— Това е лъжа, Армина.
И малкото цвят, който беше останал по лицето на Сестра Армина, изчезна. Тя прехапа устни.
— Имах предвид, Ваше сиятелство, че не се сещам за какво друго би могла да говори освен за кутиите. В крайна сметка тя е играчът.
Джаганг нетърпеливо изкриви уста.
— Но ние знаехме, че разполагаме с една година още по времето, когато Улиция задейства кутиите. — Той протегна ръка към платото, което се извисяваше над тях. — Точно след като Калан ги взе от двореца, там, горе.
— Нов играч! — извика със затворени очи Сестра Улиция, сякаш, за да го поправи. — Нов играч! Годината започва отново!
Джаганг изглеждаше искрено изненадан от думите й.
Калан се зачуди как пътешественикът по сънищата може да остане изненадан от нещо такова. Обаче по някаква причина той явно беше неспособен — поне в момента — да използва способностите си върху Сестра Улиция. Освен ако просто не играеше номер. Джаганг не винаги разкриваше точно онова, което знаеше, и онова, което не му бе известно. Калан никога не бе усещала, че той може да чете мислите й, но винаги бе достатъчно предпазлива да смята, че той може би иска тя да си мисли точно това. А ако през цялото време той знаеше всяка нейна мисъл?
Все пак не му се вярваше. Не можеше да определи какво я караше да мисли, че той не можеше да използва способността си да влиза в нейните сънища. По-скоро това беше някакво усещане, основаващо се върху натрупването на редица дребни подробности.
— Как е възможно да има нов играч? — попита Джаганг с тон, който накара Сестра Армина да трепери още повече.
Наложи й се да преглътне два пъти, преди да успее да проговори:
— Ваше сиятелство, ние не разполагаме с… всичките три кутии. Имаме само две. В крайна сметка има и трета — тази, която беше у Тови.
— Имаш предвид кутията, която беше открадната, защото вие, глупави кучки, изпратихте Тови сама, вместо да я задържите при себе си.
Беше гневно обвинение, не въпрос.