Даниъл Силва
Изповедникът
На реставратора Дейвид Бул и както винаги, на съпругата ми — Джейми, и децата ми — Лили и Николас.
Благослови ме, Отче,
защото съгреших…
Roma locuta est; causa finita est.
Рим каза думата си; случаят е приключен.
Първа част
Апартамент в Мюнхен
1. Мюнхен
Жилищната кооперация на Адалбертщрасе 68 бе една от малкото в обновеното предградие Швабинг, все още непревзети от шумния и разрастващ се професионален елит на Мюнхен. Сгушена между две сгради от червени тухли, които излъчваха предвоенен чар, тя изглеждаше като грозновата заварена сестра. Фасадата й бе с напукана мазилка, а силуетът — схлупен и невзрачен. Затова обитателите й бяха разнородна общност от студенти, художници, анархисти и неукротими пънкари, надзиравани от властна домоуправителка на име фрау Ратцингер, която според слуховете бе живяла в първата кооперация, построена тук и разрушена от бомба на Съюзниците. Сградата дразнеше кварталните активисти като трън в окото, който трябва да се извади. Защитниците на архитектурното наследство твърдяха, че въплъщава бохемската арогантност, която някога е превръщала Швабинг в Монмартър на Германия — квартала на Хесе, Ман и Ленин. „И на Адолф Хитлер“, би се изкушил да добави професорът, който работеше до прозореца на втория етаж, но малцина в старото предградие искаха да им се напомня, че младият австрийски изгнаник също е черпил вдъхновение от тези тихи сенчести улички.
За студентите и колегите си той бе хер доктор професор Щерн, за приятелите и съседите — просто Бенджамин, а за редките посетители от родината си — Бенямин. В безименен офис комплекс от стъкло и бетон в Тел Авив, където все още се пазеше досието за младежките му подвизи, въпреки молбите му да го унищожат, винаги щяха да го наричат Бени, най-малкия от непокорните синове на Ари Шамрон. Официално Бенджамин Щерн все още се водеше член на Историческия факултет на Еврейския университет в Йерусалим, въпреки че през последните четири години работеше като гостуващ преподавател по европейска история в престижния мюнхенски университет „Лудвиг-Максимилиан“. Това се бе превърнало в нещо като постоянен трансфер, но професор Щерн нямаше нищо против. По странно стечение на историческите обстоятелства, в днешно време животът на един евреин бе по-приятен в Германия, отколкото в Йерусалим или Тел Авив.
Фактът, че майка му е преживяла ужасите в гетото на Рига, правеше положението на професора сред другите обитатели на №68 малко особено. Събуждаше любопитството им. Той беше тяхната съвест. Подхвърляха реплики за палестинския терор и тактично задаваха въпроси, които не смееха да отправят към родителите или бабите и дядовците си. Приемаха го като свой наставник и мъдър съветник, на когото имат доверие. Обръщаха се към него за помощ в учението си. Изливаха душите си, когато приятелките им ги изоставяха. Опустошаваха хладилника му, когато бяха гладни, или тършуваха в портфейла му, когато оставаха без пукната пара. И най-важното — бе приел ролята на говорител от името на наемателите при всички спорове с омразната фрау Ратцингер. Единствено професор Щерн не се боеше от нея. Сякаш помежду им съществуваше специална връзка. Чувство за близост.
— Това е стокхолмски синдром — твърдеше Алекс от последния етаж. — Привързаност между затворник и надзирател, между господар и слуга.
Но имаше и нещо повече. Професорът и старицата сякаш говореха на един и същ език.
Година по-рано, когато книгата му за конференцията от Ванзее2 стана световен бестселър, професор Щерн бе започнал да обмисля идеята да се премести в по-луксозна сграда, например с подобаваща охрана и изглед към Английските градини. Някъде, където останалите наематели няма да гледат на апартамента му като на свой. Това вся паника сред другите обитатели. Една вечер вкупом пристигнаха при него с гореща молба да остане. Обещаха да не крадат от храната му и да не искат заеми, които няма надежда да върнат. Щели да се съобразяват с нуждата му от тишина и да го молят за съвет само когато е абсолютно необходимо. Професорът отстъпи, но след месец апартаментът му отново се превърна в общото помещение на Адалбертщрасе 68. Тайно се радваше, че идват. Сега буйните младежи от №68 бяха единственото семейство на Бенджамин Щерн.
Тракането на преминаващ трамвай прекъсна размишленията му. Вдигна глава миг преди возилото да се скрие зад короната на един кестен и погледна часовника си. Единадесет и тридесет. Работеше без почивка от пет сутринта. Свали очилата си и дълго разтърква очите си. Какво бе казал Оруел за писането на книги? „Ужасна, изтощителна работа, като безконечен пристъп на мъчителна болест“. Понякога Бенджамин Щерн имаше чувството, че тази книга ще се окаже фатална.
2
Историческа среща на висши представители на нацистката власт, на която е обсъждан планът за депортиране и избиване на евреите. — Б.пр.