— Наведете се, Свети отче.
— Наистина ли е необходимо, Луиджи?
— Франческо, ако обичаш, помогни на негово Светейшество да се скрие.
— Простете, Свети отче.
Едрият венецианец сграбчи папата за реверите на балтона и го придърпа към скута си. Фиатът се понесе бързо покрай Папската аптека и Ватиканската банка. Щом наближиха портата „Санта Анна“, отец Донати включи фаровете и наду клаксона. Смаяният гвардеец се отдръпна от пътя и колата профуча покрай него през портата. Отец Донати се прекръсти, когато навлязоха в сърцето на Рим.
Папата вдигна поглед към Тиеполо.
— Може ли да се изправя, Франческо? Недостойно е да седя така.
— Отец Донати?
— Да, мисля, че вече е безопасно.
Венецианецът помогна на папата да изправи гръб и приглади реверите му.
Киара стоеше на терасата на тайната квартира и първа забеляза фиата, който навлизаше в площада. Колата спря пред сградата и от нея слязоха трима мъже. Киара се втурна в хола.
— Пристигнаха — съобщи тя. — Тиеполо и още двама. Мисля, че единият е той.
След малко се чу отчетливо почукване. Габриел бързо прекоси стаята и отвори вратата. На прага стояха Франческо Тиеполо и свещеник в черен костюм, застанал до дребничък мъж с дълъг балтон и широкопола шапка. Габриел им стори път. Тиеполо и свещеникът въведоха спътника си в жилището.
Габриел затвори вратата. Когато се обърна, видя дребничкия мъж да сваля бомбето си и да го подава на свещеника. На главата му имаше бяла свещеническа шапчица. После съблече жълтеникавия си балтон и под него се разкри искрящо бяло расо.
Негово Светейшество папа Павел VII каза:
— Разбрах, че вие, господа, имате важна информация, която бихте искали да ми съобщите. Целият съм в слух.
30. Рим
Вратата на квартирата се отвори, щом Ланге я докосна, точно както му бе казал италианецът. Затвори я и сложи резето, преди да запали лампите. Намираше се в едностаен апартамент с гол под и петна от течове по стените. Имаше метално легло, по-скоро кушетка, с тънък като лист дюшек. Нямаше възглавница, а само овехтяло вълнено одеяло, цялото на петна. Урина? Сперма?, запита се Ланге. Не беше много по-различно от стаята му в Триполи, където някога бе прекарал четиринайсет тягостни нощи в очакване на водача от либийските тайни служби, който трябваше да го отведе до тренировъчните лагери на юг. Все пак съществуваше една значителна разлика — голямото резбовано разпятие над леглото, окичено с броеница и изсъхнало палмово листо.
До леглото стоеше малък скрин. Ланге уморено отвори чекмеджетата. Намери бельо, свити на топка черни чорапи и молитвеник с оръфани корици. С известна предпазливост надникна в банята: изцапана с ръжда мивка, чешма с две кранчета, мътно огледало, в което едва се виждаше отражение, и тоалетна чиния без капак.
Отвори гардероба. На шината висяха два свещенически костюма. На пода имаше чифт черни обувки, доста износени, но лъснати — обувки на беден човек, полагащ грижи за външността си. Побутна ги с върха на мокасината си и видя разкованата дъска. Наведе се и я извади.
В малката кухина откри мушама, свита на вързоп. Разгъна я: пистолет „Стечкин“, заглушител, два пълнителя с деветмилиметрови муниции. Вкара единия в пистолета и го пъхна в колана на панталона си. Заглушителя и втория пълнител уви обратно в мушамата.
Посегна към кухината за втори път и намери още две неща: ключове за мотоциклета, паркиран пред общежитието, и кожен калъф за документи. В него имаше идентификационен пропуск от Службата за сигурност на Ватикана. Погледна името — МАНФРЕД БЕК, СПЕЦИАЛЕН РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ОТДЕЛ, а после и снимката. Беше онази, която бе дал на Казагранде в хотелската стая в Цюрих. Не бе негова естествено, но леката прилика лесно можеше да се подсили с малко подготовка.
Манфред Бек, Специален разузнавателен отдел…
Върна калъфа в кухината, постави обратно дъската и я закри с обувките. Огледа пустата, самотна стая. Свещеническа квартира. Изведнъж потъна в спомени: криволичеща павирана уличка във Фрибур, млад мъж с черно расо, крачещ през мъглата, която се надигаше от река Зане. „Млад човек, преживял криза“, спомни си Ланге. Измъчен човек, неможещ да понася повече тягостната самота на живота, който го очакваше. Човек, който искаше да стои в първите редици. Странно, поетият път го бе довел до живот, по-самотен дори от този на енорийски свещеник. Странно бе, че се намираше тук, в тази мизерна стая в Рим.