Четвъртитият покрив на Голямата синагога се издигаше пред тях — кула от бледосив гранит и алуминий, с персийски и вавилонски архитектурни елементи. Необичайната височина на зданието в съчетание с уникалната фасада го отличаваше от околните барокови сгради в цвят охра. Ефектът беше преднамерен. Общността, построила синагогата преди сто години, бе искала да я направи ясно видима за хората отвъд Тибър — мъжете, които живееха зад стените на Ватикана.
На сто метра от синагогата колата спря пред полицейски пост. Отец Донати спусна стъклото, показа ватиканската си карта за самоличност и размени няколко думи с полицая на италиански. Влязоха в двора пред синагогата и паркираха. Преди отец Донати да угаси двигателя, пред тях изникна карабинер с автомат на рамо. Габриел одобри видяното досега.
Слязоха от фиата. Габриел не можеше да не почувства сянката на историята, надвиснала над това място. Рим бе най-старият град с еврейско малцинство в Западна Европа и евреите бяха живели в центъра му повече от две хиляди години. Бяха дошли тук много преди рибаря Петър от Галилея. Бяха видели убийството на Цезар и бяха станали свидетели на разцвета на християнството и краха на Римската империя. Заклеймени от папите като убийци на Христа, ги бяха принудили да живеят в гето край Тибър, унижавани и ритуално превръщани в посмешище. През една октомврийска нощ на 1943 г. хиляда от тях бяха натоварени в камиони и откарани в газовите камери на Аушвиц — пред мълчаливия поглед на папата отвъд реката. След няколко часа папа Павел VII, свидетел на греховете на мъжете от Ватикана, щеше да дойде тук, за да изкупи вината за миналото. Ако доживее да изпълни мисията си.
Сякаш прочел мислите на Габриел, отец Донати леко го потупа по рамото и посочи към реката.
— Ще задържат демонстрантите зад барикади ето там, на крайбрежната улица.
— Демонстранти?
— Не очакваме нищо страшно. Обичайните групички. — Свещеникът безпомощно сви рамене. — Контрол на раждаемостта, жени свещеници, гейове и лесбийки — такива неща.
Изкачиха стъпалата на синагогата и влязоха. Отец Донати изглеждаше съвършено спокоен. Усети погледа на Габриел и уверено му се усмихна в отговор.
— Когато все още се намирахме във Венеция, мой дълг беше да изградя по-добри отношения между архиепископа и еврейската общност там. Не изпитвам неудобство, когато влизам в синагога, господин Алон.
— Очевидно е — кимна Габриел. — Кажете ми как ще протече церемонията.
Папската свита щеше да се събере на входа, обясни отец Донати. Папата щеше да се придвижи по пътеката в средата, придружаван от главния равин, и да седне до него на позлатен стол върху bimah53. Отец Донати и Габриел щяха да следват негово Светейшество до предната част на синагогата, а после да заемат местата си на няколко крачки от него, в специалния ВИП сектор. Главният равин щеше да произнесе няколко встъпителни реплики, преди Светият отец да започне словото си. Противно на обичайния протокол, ватиканският журналистически корпус нямаше да получи предварителна информация за съдържанието му. Неизбежно речта щеше да предизвика незабавна реакция от страна на репортерите, но никой нямаше да получи разрешение да излезе, преди папата да я завърши и да напусне синагогата.
Габриел и свещеникът тръгнаха към мястото, където щяха да стоят по време на папското слово. Карабинер с куче, обучено за търсене на експлозиви, уверено пристъпваше към левия край на залата. От другата страна вървеше втори полицай с куче. На няколко метра от подиума телевизионни оператори нагласяха камерите си върху издигната платформа под зоркото око на въоръжен охранител.
— А другите входове на синагогата, отец Донати?
— Запечатани са. Има само един път за влизане й излизане — главният вход. — Донати погледна часовника си. — Нямаме много време, господин Алон. Ако сте доволен, трябва да тръгваме към Ватикана.
— Да вървим.
Отец Донати размаха ватиканската си лична карта срещу швейцарския гвардеец, който стоеше на пост до портата „Санта Анна“. Преди пазачът да попита за самоличността на спътника му, свещеникът силно натисна газта и колата се понесе по Виа Белведере към Апостолическия дворец.