— Към Бронзовите врати — отвърна Ерик.
— Имаш ли уговорена среща?
Мнимият свещеник извади портфейла си и показа идентификационния си пропуск. Карабинерът се отдръпна назад.
— Простете, отец Бек. Не ви познах.
Ланге прибра портфейла.
— Кажи ми името си, младежо.
— Матео Галеаци.
Ерик погледна полицая в очите.
— Ще кажа някоя добра дума за теб вътре. Зная, че генерал Казагранде ще е доволен да чуе, че карабинерите строго следят за спазването на реда тук, на площада.
— Благодаря, отче.
Карабинерът леко се поклони и даде знак с ръка на отец Бек да продължи. Ланге почти изпита съжаление към момчето. След няколко минути щеше да стои на колене и да моли за прошка, че е пуснало атентатор в Апостолическия дворец.
До Бронзовите врати отново бе спрян, този път от гвардеец в традиционна ренесансова униформа, наметнат с тъмносиня пелерина. Още веднъж показа баджа си. Швейцарецът му нареди да се регистрира на пропуска за посетители, вдясно от вратата. Там Ланге се легитимира пред още един гвардеец.
— С кого имате среща тук?
— Не е твоя работа — хладно отвърна Ерик. — Това е оглед от съображения за сигурност. Ако сметнеш за необходимо, можеш да съобщиш на Казагранде, че съм влязъл в двореца. Ако кажеш на някой друг, дори на приятелчетата си, които пазят в момента, ще се занимая лично с теб.
Швейцарецът преглътна с мъка и кимна. Ланге се обърна. Пред него величествено се издигаше Скала Реджа, осветена от големи железни фенери. Бавно се изкачи по стъпалата — като човек, вършещ работа, която дълбоко в себе си ненавижда. Спря за миг и погледна надолу към пропуска за посетители, откъдето охраната зорко го наблюдаваше. На първата площадка застана пред двойна стъклена врата и отново го спряха. Преди гвардеецът да каже дума, Ланге извади пропуска си. Пазачът го погледна и едва не се препъна, бързайки да му стори път.
Удивително, помисли си Ерик. Планът на Казагранде вървеше по-гладко, отколкото си бе представял.
След миг се озова в сумрачен вътрешен двор — Кортиле ди Сан Дамазо. Над него се виеха терасите на Апостолическия дворец. Мина под каменна аркада, стигна до едно стълбище и бързите му стъпки отекнаха нагоре по мраморните стъпала. Размина се с още трима гвардейци, но никой вече не го спря. Толкова навътре в двореца свещеническият му костюм и бялата якичка бяха достатъчна легитимация.
На най-горния етаж тръгна към входната врата на папския апартамент. Там стоеше пазач с алебарда, който препречи пътя му. Ланге задържа пропуска си пред лицето му.
— Трябва да се видя с отец Донати.
— В момента не е тук.
— Къде е?
— Придружава Светия отец. — След миг колебание швейцарецът добави: — В синагогата.
— А, да, разбира се. Навярно отец Донати ще се зарадва да узнае, че сте казали на напълно непознат човек къде се намира.
— Съжалявам, отче, но…
Ерик го прекъсна:
— Трябва да оставя нещо за отец Донати. Бихте ли ме завели в кабинета му?
— Както знаете, отец Бек, не ми е позволено да напускам този пост при никакви обстоятелства.
— Много добре — каза Ланге със снизходителна усмивка. — Поне веднъж реагирахте правилно. Ако обичате, покажете ми посоката към кабинета на добрия свещеник.
Гвардеецът се поколеба, но все пак го упъти. В папския апартамент нямаше никого, освен една монахиня със сива униформа, която забърсваше прах с дълга пръчица с пера. Тя му се усмихна, когато Ланге мина покрай кабинета на отец Донати и влезе в съседната стая.
Затвори вратата след себе си и се спря за малко, докато очите му свикнаха с тъмнината. Спуснатите плътни завеси скриваха изгледа към площад „Свети Петър“. Мъжът пристъпи напред по семплия персийски килим. Прокара длан по светлата плюшена тапицерия на стола с висока облегалка, докато оглеждаше дървеното бюро. Беше твърде скромно за човек с такава власт. Твърде строго. Попивателна хартия, цилиндрична кутия за химикалки и бележник с линирани листове за нахвърляне на идеи. Бял телефонен апарат със старомодна шайба. Когато вдигна поглед, забеляза изображението на Мадоната. Сякаш се взираше в него.
От предния джоб на свещеническия си костюм извади хартиен плик и го сложи върху попивателната. Чу се приглушено металическо тупване. Огледа за последен път кабинета, обърна се и забърза към вратата.
На входа на апартамента строго се взря в гвардееца.
— Скоро ще си поговорим — каза той с укорителен тон, преди да се отдалечи по коридора.