Бюрото в кабинета на държавния секретар кардинал Марко Бриндизи далеч не бе така семпло като това в папския кабинет. Представляваше масивна ренесансова мебел с резбовани крака, инкрустирана със злато. Хората, които заставаха пред него, се чувстваха неловко, а това бе добре дошло за целите на Бриндизи.
В момента седеше сам, допрял върховете на пръстите си, с вперен в пространството поглед. Няколко минути по-рано през прозореца си, обърнат към площад „Свети Петър“, бе видял папското шествие да потегля към реката по Виа дела Кончилиационе. Навярно папата вече влизаше в синагогата.
Очите на кардинала се спряха върху редицата телевизионни екрани на стената срещу бюрото му. Марко Бриндизи имаше цел отново да въздигне Църквата до положението, което бе заемала през Средновековието, но той бе и човек на съвременната епоха. Дните, в които ватиканските бюрократи бяха писали разпоредбите си с мастило и перодръжка, оставаха в далечното минало. Бриндизи бе похарчил милиони, за да поднови техническото оборудване на Държавния секретариат и да превърне църковните бюрократи в съвременни хора. Настрои телевизора на Би Би Си. Наводнение в Бангладеш, хиляди загинали, стотици хиляди бездомни. Набеляза си да дари значителна сума чрез ватиканските благотворителни организации за облекчаване на страданията, доколкото е възможно. Включи втори телевизор на RAI — най-популярната италианска телевизионна мрежа. Трети предаваше Си Ен Ен.
Беше изпълнил заканата си да не придружи папата при позорния му поход. Затова сега би трябвало да оформя оставката си, и то така, че да звучи интелигентно и учтиво, за да не донесе срам на Светия престол и да не породи неудобни въпроси от страна на нахалните ватикански репортери, които търсеха с какво да запълнят скандалните си рубрики. Ако наистина имаше намерение да подава оставка, трябваше да изрази силно желание да се върне към задълженията на енорийски свещеник, отслужване на литургии, кръщаване на деца и причестяване на болни. Всеки средно интелигентен журналист от ватиканистите би прозрял, че подобно писмо е грандиозна заблуда. През целия си живот Марко Бриндизи беше обучаван, подготвян и насърчаван да упражнява бюрократична власт в Курията. Идеята по своя воля да се откаже от заеманата длъжност щеше да прозвучи абсурдно. Никой не би повярвал на подобно писмо и кардиналът нямаше намерение да го пише. „Освен това — помисли си той, — на човека, който нареди да подам оставка, не му остава много живот“.
Ако напишеше оставката си, би провокирал ред неудобни въпроси в дните след убийството на папата. Дали двамата най-висши духовници в църковната йерархия са имали разногласия през последните няколко седмици? Дали кардиналът, заемащ поста държавен секретар, би спечелил нещо от смъртта на папата? Няма оставка — няма въпроси. Всъщност — благодарение на няколко умело разпространени слуха — кардинал Бриндизи щеше да бъде представен като най-близък приятел на папата и негово доверено лице в Курията, човек, който искрено му се е възхищавал и в замяна се е радвал на неговата обич. Тези кратки статии щяха да привлекат вниманието на кардиналите преди следващия конклав. Както и мъдрото ръководене на църковните дела в тягостните дни след атентата. В такъв момент конклавът не би гласувал доверие на аутсайдер. Следващият папа трябваше да бъде от Курията и посоченият от нея кандидат щеше да е държавният секретар кардинал Марко Бриндизи.
Образ по RAI го изтръгна от подобното на транс бленуване: папа Павел VII на входа на Голямата синагога. Бриндизи видя във въображението си друг образ: Бекет, застанал на своя олтар в Кентърбъри. „Убийството на едно досадно отче“.
Изпрати рицарите си, Карло. Съсечете го.
Кардинал Марко Бриндизи усили звука и се подготви да чуе новината за смъртта на папата.
34. Рим
Сред изящния източен интериор на централната синагога в Рим цареше атмосфера на напрегнато очакване. Габриел зае мястото си в предната част на синагогата, с дясно рамо към подиума и ръце зад гърба, притиснати към студената мраморна стена. До него стоеше отец Донати, нервен и раздразнителен. От този ъгъл имаше отлична видимост към всички краища на помещението. Наблизо седяха група кардинали от Курията с разкошни пурпурни одежди, които съсредоточено слушаха встъпителните реплики на главния равин. Точно зад тях нервничеха напористите млади репортери от ватиканския журналистически корпус. Началникът на пресслужбата Рудолф Герц изглеждаше, сякаш му се гади. Останалите места заемаха обикновени хора от римската еврейска общност. Когато папата най-сетне се изправи, за да произнесе речта си, въздухът в залата осезаемо се наелектризира.