Той усети как тя се свлече безпомощно зад мотоциклета. Ударът на тялото й в паветата бе звук, който никога нямаше да забрави.
Не погледна назад.
Жената падна напречно на улицата. Габриел имаше по-малко от секунда да реагира. Стисна спирачката като менгеме, но осъзна, че мощният мотоциклет няма да спре навреме. Енергично се наведе наляво и го повали върху паветата. Ръката му се удари в тях. Докато се плъзгаше по улицата, изведнъж видя как мотоциклетът се премята във въздуха.
Приземи се върху трупа на жената, взирайки се в две красиви изцъклени очи. Щом вдигна глава, мярна Леопарда да профучава напред по улицата и да изчезва зад църковната камбанария.
После загуби съзнание.
В суматохата на площад „Свети Петър“ никой не забеляза възрастния мъж, който бавно си проправяше път по излъскания от времето паваж. Той съзря умиращ гвардеец, чиято ярка униформа беше напоена с кръв. За миг спря до тялото на млад карабинер. Видя американска девойка, която пищеше в прегръдките на майка си. След минути ужасът щеше да обхване безброй хора, когато чуеха новината за убийството на кардинала. Видя окървавените камъни на площад „Свети Петър“. Истински кошмар. По-лош от онзи ден на 1981 г., когато едва не убиха Поляка. Аз причиних това — помисли си Казагранде. — Вината е моя.
Измъкна се през колонадата и тръгна към портата „Санта Анна“. Представи си последиците. Неизбежното разкриване на заговора. Изобличаването на „Крукс Вера“. Как да обясни, че всъщност е спасил живота на папата? Че дори е спасил самата Църква, отстранявайки кардинал Бриндизи? Кръвта, пролята на площад „Свети Петър“, бе необходима — за пречистване. Но никой не би му повярвал. Щеше да умре опозорен, като презрян убиец.
Спря пред вратата на църквата „Санта Анна“. Там пазеше швейцарски гвардеец. Спешно бе повикан на дежурство, затова бе облечен с джинси и шушляково яке. Изглеждаше изненадан, когато го видя бавно да пристъпва по стъпалата.
— Има ли някой вътре? — попита Казагранде.
— Не, генерале. Опразнихме църквата веднага щом започна стрелбата. Вратите са заключени.
— Отключи ги, ако обичаш. Чувствам нужда да се помоля.
В малката църква беше тъмно. Швейцарецът остана до вратата и любопитно проследи Казагранде, който премина по пътеката и коленичи пред олтара. Няколко секунди трескаво се моли, а после пъхна ръка в джоба на палтото си.
Охранителят побягна към него, крещейки:
— Не, генерале! Спрете!
Но Казагранде сякаш не го чу. Пъхна дулото на пистолета в устата си, натисна спусъка и в пустата църква отекна изстрел. Задържа се на колене няколко секунди, достатъчно дълго, за да събуди у швейцареца плаха надежда, че по някакво чудо не е успял. Но тялото политна напред и се строполи пред олтара. Карло Казагранде, спасителят на Италия, беше мъртъв.
Пета част
Църква във Венеция
36. Рим
Има стаи на единайсетия етаж на клиниката „Джемели“, за които малцина знаят. Оскъдно обзаведени, спартански, те са предназначени за свещеници. В една от тях е болничното легло, в друга има дивани и фотьойли, а трета е превърната в малък параклис. В коридора до входа е поставено бюро за охраната. Винаги някой стои на пост — дори когато стаите са празни.
В дните след стрелбата във Ватикана там лежеше пациент без име. Нараняванията му бяха сериозни: фрактура на черепа, спукани прешлени, четири счупени ребра, ожулвания и разкъсвания на голяма част от тялото. Със спешна операция бе преодоляно застрашаващото живота му кръвно налягане, причинено от отока на мозъка, но бе останал в дълбока кома. Поради тежките наранявания на гърба го сложиха да лежи по корем, с глава, обърната към прозореца. Кислородна маска скриваше отеклото му лице. Клепачите, целите в синини, оставаха плътно затворени.
Доста неща издаваха, че е важна личност. Отец Луиджи Донати, секретарят на папата, се обаждаше по няколко пъти на ден, за да попита за състоянието му. Пред вратата пазеха двама телохранители. Поразителен бе и самият факт, че е настанен тук: апартаментът на единайсетия етаж на „Джемели“ се пазеше за един-единствен човек — върховния глава на Римокатолическата църква.
През първите четири дни имаше само двама посетители: висока прелестна жена с дълги къдрави коси и черни очи и възрастен мъж с лице, набраздено като скала в пустинята. Момичето говореше италиански, а старецът — не. Медицинският персонал предполагаше — погрешно, както се оказа, — че е баща на пациента. Бяха се настанили в хола и през цялото време останаха там.